— Машината ли! — възкликна Толман.
— Забелязал ли си някога, когато управляваш автомобил или самолет, как отъждествяваш себе си с машината? Тя се превръща в частица от теб. Аз отивам една крачка по-напред. И има защо. Да предположим, че успееш да овладееш напълно емпатията и мислено заемеш мястото на пациента си, докато се занимаваш с неговия случай. Ето това е огромно удоволствие.
Толман забеляза, че Линда сипва бяло вино в една отделна преграда.
— А изобщо напиваш ли се понякога? — запити той.
Линда сподави смеха си.
— Барт наистина се понапива, но не с алкохол.
— А как?
— Помисли! — в гласа на Куентин се прокрадваше самодоволство.
— Алкохолът се просмуква в кръвта и от там стига до мозъка — може би го заместваш с нещо като венозни инжекции?
— По-скоро бих влял в кръвоносната си система отрова от кобра — рече трансплантът. — Балансът ми на обмяната на веществата е толкова чувствителен и така съвършено устроен, за да го нарушавам, вкарвайки някакви неприсъщи му вещества. Не, аз използвам електрически стимули — индуциран ток с високо напрежение, от който се опивам като от цял литър мескал1.
Толман втренчи поглед.
— И това действа като заместител?
— Да. Пушенето и пиенето са дразнители, Ван. Както и мисленето. Усетя ли психична необходимост от пийване, аз имам устройство, което ми осигурява възбуждащо дразнение и се обзалагам, че то може да достави повече удоволствие, отколкото литър мескал.
— Цитира Хаусман2 — рече Линда. — И имитира животни. Със своя тонален механизъм Барт е цяло чудо. — Тя стана. — Ще ме извините ли за малко, но имам работа в кухнята. Макар че кухнята ми е автоматична, в нея все пак има бутони, които трябва да се натискат.
— Мога ли да помогна? — предложи Толман.
— Благодаря, няма нужда. Остани тук с Барт. Искаш ли да ти прикача ръцете, скъпи?
— Не — отвърна Куентин. — Ван може да се погрижи за моята течна храна. Отивай. Линда, Съмърс каза, че скоро ще трябва да се връщам на работа.
— Корабът готов ли е?
— Почти.
Хапейки устни, Линда се спря на вратата.
— Никога няма да свикна с мисълта, че ти управляваш съвсем сам космически кораб. Особено пък с такъв товар.
— Дори корабът да е построен набързо, той пак ще стигне до Калисто.
— Но… авариен екипаж ще има, нали?
— Ще има — отвърна Куентин. — но от него няма да има нужда. Застрахователните компании изискват авариен екипаж. Съмърс свърши добра работа — построи кораба за шест седмици.
— Залепен с дъвка и закрепен с кламери — отбеляза Линда. — Надявам се само да не се разпадне. — Докато тя излизаше, Куентин тихичко се засмя. Настъпи мълчание. И тогава за пръв път Толман почувства, че неговият сътрапезник беше… беше… се беше променил. Защото усети, че Куентин се е втренчил в него, а Куентин всъщност го нямаше.
— Бренди, Ван — обади се гласът. — Налей ми малко в кутията.
Толман понечи да изпълни молбата, но Куентин го възпря.
— Не от бутилката. Много отдавна не съм смесвал в устата си ром с кока кола. Използвай каничката. Точно така. Хайде. Налей и на себе си и ми кажи как се чувстваш.
— В какво отношение…?
— Не знаеш ли?
Толман отиде до прозореца и се загледа надолу към отразените в Свети Лаврентий светлини.
— Седем години, Куент. Трудно е да свикна с теб в този ти… вид.
— Но аз не съм загубил нищо.
— Нито дори Линда — кача Толман. — Ти си щастливец.
— Тя настоя да остане при мен — рече сериочно Куентин. Нещастието, което се случи преди пет години, съвсем ме съсипа. Занимавах се с атомни изследвания и имаше рискове, които трябваше да се поемат. Експлозията ме направи на кайма. Не мисли, че ние с Линда не бяхме обмислили това предварително. Отчитахме професионалния риск.
— И въпреки това ти…
— Смятахме, че бракът може да продължи дори ако… След това обаче аз почти настоях за развод. Тя ме убеди, че нещата при нас все още могат да вървят добре. И излезе права.
Толман кимна.
— Аз бих казал същото.
— Това… доста… ми помогна — рече тихо Куентин. — Ти поне знаеш какво бе Линда за мен. Винаги сме живеели в пълно съгласие. И макар че нещата се промениха, ние се приспособихме. — Неочакваният смях на Куентин накара психолога да подскочи. — Аз не съм чудовище, Ван. Опитай се да превъзмогнеш тази мисъл!
— И през ум не ми е минавало подобно нещо — възрази Толман. — Ти си…
— Какво?
Отново мълчание. Куентин изсумтя.