— Ще ти се наложи да оставиш пиенето, Дейл.
— Мога да летя в права линия — добродушно отвърна Лемке. — Само дето ходенето ме затруднява.
Хартли отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо, но изведнъж по лицето му премина сянка. Той разтърси глава, като че ли за да вижда по-добре. После очите му се обърнаха и инженерът се отпусна.
Като подпря с тялото си Хартли, така че да не се свлече на една страна, Лемке изтегли спринцовката и бързо я замени с друга.
— Мисля, че Франк не се чувства добре.
Джери Осуалд, седнал в креслото на втория пилот, се извърна. Едър мъж, с изпито лице на изследовател на пустинята, той го погледна въпросително.
— Какво му е?
— По-добре ела да погледнеш.
Осуалд провря тялото си край седалката и се наведе над Хартли. Лемке леко заби иглата и натисна буталото, но Осуалд почувства убождането.
— Какво, по дяволите, беше това? — сопна се той, обърна се и загледа недоумяващо спринцовката в ръката на Лемке. Беше доста по-тежък и по-мускулест от Хартли и отровата не подейства веднага. Изведнъж той разбра всичко и очите му се разшириха. Залитна напред и сграбчи Лемке за гърлото.
— Ти не си Дейл Лемке — изръмжа той. — Защо си се издокарал като него?
Мъжът, който наричаше себе си Лемке, не можеше да отговори, дори и да искаше. Огромните ръце го задушаваха. Притиснат към една преграда под тежестта на Осуалд, той се опита със задъхване да изрече някаква лъжа, но от устата му не излезе нито звук. Заби коляно в слабините на втория пилот. Единствената реакция беше кратко изсумтяване. Пред очите му започна да притъмнява.
После натискът започна бавно да отслабва и Осуалд залитна назад. Той събра последни сили и замахна с юмрук, като силно удари Лемке в корема.
Лемке се свлече на колене, замаян и останал без дъх. Той стоеше и наблюдаваше като през мъгла как Осуалд залитна към пилотското кресло и се сгромоляса на пода. Лемке седна, за да отдъхне малко, като се мъчеше да си поеме дъх и разтриваше корема си.
Той се надигна тромаво и се ослуша дали от другата страна на вратата не се чуват любопитни гласове. В салона беше тихо. Нито пътниците, нито обслужващият персонал бяха чули някакви необичайни звуци. Монотонният рев на двигателите заглушаваше всичко.
Когато затегна колана около Осуалд, когото беше завлякъл и поставил в креслото на втория пилот, целият плуваше в пот. Предпазният колан на Хартли беше затегнат, така че не му се наложи да се занимава с него. Най-накрая той се настани зад пилотския щурвал и намери по картата координатите на самолета.
Четиридесет и пет минути по-късно Лемке отклони самолета от предварително зададения курс към Ню Йорк в ново направление, към вечните ледове на Арктика.
2
Това е едно от най-неприветливите места на земята, което туристите никога не посещават, нито имат желание да опознаят. През последните стотина години само шепа изследователи и учени са бродили из мрачната пустош. Като се изключат няколко седмици, през по-голямата част от годината морето край скалистите брегове е замръзнало, а температурите в ранна есен се колебаят около 58 градуса под нулата. През дългите зимни месеци студеното небе тъне в мрак, като дори през лятото, за по-малко от час, ослепителното слънце може да бъде скрито от непрогледна снежна виелица.
И все пак, потънала в сенките на прорязани от ледници планини и брулена от вечен вятър, тази величествена пустош, разположена във високите части на фиорда Арденкапл, който се намира по североизточното крайбрежие на Гренландия, е била населена преди близо две хиляди години от малобройна група ловци. Радиовъглеродното датиране на останките, разкрити при разкопки, беше показало, че на това място е кипял живот от втори до четвърти век от Новата ера, един кратък отрязък от време според археологическия часовник. След себе си обаче те бяха оставили двадесетина жилища, които се бяха запазили отлично в този студен климат.
Хеликоптер беше пренесъл по въздуха конструкция от стандартни алуминиеви части, която учени от университета в Колорадо бяха сглобили върху древното селище. Акумулиращата отоплителна система и изолацията от пеностъкло водеха неравна битка със студа, но поне не допускаха вътре вечния вятър, който виеше зловещо около външните стени. Освен това заслонът осигуряваше възможност на археологическите екипи да работят тук и в първите седмици на зимата.