Лили Шарп, професор по антропология в Колорадския университет, беше забравила за студа, който проникваше в покритото селище. Тя беше коленичила на пода на еднофамилно жилище и внимателно изстъргваше замръзналата пръст с малка ръчна лопатка. Беше сама и съсредоточено се опитваше да проникне в далечното минало, принадлежало някога на праисторическите хора.
Очевидно са били ловци на морски бозайници, които преживявали суровите арктически зими в частично вкопани в земята жилища с ниски каменни стени и покриви от чим, често подпрени с кости от китове. Греели се на маслени лампи и през дългата няколко месеца полярна нощ прекарвали времето си в дялкане на малки фигурки от плавей, моржови бивни и еленови рога.
Бяха се заселили в тази част на Гренландия в първите столетия на Новата ера. А после, съвсем необяснимо, когато културата им бе достигнала своя разцвет, се бяха изселили и изчезнали, оставяйки след себе си цяла съкровищница от останки, които разказваха за тях.
Упорството на Лили даде резултат. Докато тримата мъже от археологическия екип почиваха след обяда в бараката, която им служеше за жилище, тя се беше върнала в покритото селище и беше продължила работата си по разкопките, като успя да открие парче от еленов рог, по повърхността на което бяха изрязани двадесет подобни на мечки фигурки, украсен с изящна резба женски гребен и една каменна тенджера.
Изведнъж лопатката на Лили удари по нещо, което издрънча. Тя повтори движението, като внимателно се ослушваше. Притаила дъх, тя отново почука. Това не беше познатият звук от удар на ръба на лопатката по камък. Въпреки че беше приглушен, той определено биеше на метал.
Лили се изправи и разкърши гръб. Изпод дебелата вълнена шапка се подаваха кичури от дългата й, гъста коса с цвят на тъмен махагон, която блестеше на ярката светлина на колмановия фенер. В синьо-зелените й очи, вперени в дребния предмет, който се подаваше от черната като въглен пръст, се четеше скептично любопитство.
Тук са живели праисторически хора, размишляваше тя. Те не са познавали нито бронза, нито желязото.
Лили се опита да запази спокойствие, но постепенно я завладя чувство на удивление. Замени го вълнение, последвано от нетърпение. Тя забрави онази характерна за археолозите предпазливост, към която те така строго се придържаха.
Лили трескаво започна да стърже и разкопава втвърдената почва. На всеки няколко минути спираше и старателно отстраняваше изстърганата пръст с малка четчица за рисуване.
Най-сетне предметът напълно се показа. Тя се наведе, за да го разгледа отблизо. Пред изпълнените й с благоговение очи той хвърляше жълти отблясъци на ярката бяла светлина на колмановия фенер.
Лили беше изкопала златна монета.
Много стара, ако се съдеше по вида на изтритите й ръбове. От едната страна имаше малка дупчица и парче прогнил кожен ремък, което предполагаше, че някога е била използвана като медальон или личен амулет.
Тя се отдръпна назад и пое дълбоко дъх, сякаш се боеше да протегне ръка и да я докосне.
Пет минути по-късно Лили все още стоеше коленичила на същото място, а умът й се опитваше да намери някакво обяснение, когато вратата на заслона рязко се отвори и придружен от облак снежинки, вътре влезе един мъж с огромен корем, черни бакенбарди и добродушно лице. При всеки дъх от устата му излизаха облаци пара. На места по веждите и брадата му се беше образувал лед, който го правеше да изглежда като някакво замръзнало чудовище от научнофантастичен филм, докато лицето му не се озари от усмивка, която разкри едрите му зъби.
Това беше доктор Хайрам Гронквист, главният археолог на четиричленната експедиция.
— Извинявай, че те прекъсвам, Лили — заяви той с мекия си плътен глас, — но ти прекаляваш. Почини си. Върни се в бараката, стопли се и ми позволи да ти налея чаша хубав, силен коняк.
— Хайрам — каза Лили, като с всички сили се мъчеше да надвие вълнението в гласа си, — искам да видиш нещо.
Гронквист се приближи и коленичи до нея.
— Какво си открила?
— Виж сам.
Гронквист затършува из парката си, извади очилата си за четене и ги сложи на зачервения си нос. Наведе се над монетата, докато лицето му беше само на сантиметри от нея и започна внимателно да я оглежда отвсякъде. След няколко минути погледна към Лили. В очите му блестяха весели пламъчета.
— Да ме преметнете ли се опитвате, млада госпожице?