Лили го изгледа строго, след това се отпусна и се разсмя.
— О, господи, ти си мислиш, че нарочно съм я подхвърлила?
— Трябва да признаеш, че това е все едно да откриеш девственица в публичен дом.
— Много умно.
Той приятелски я потупа по коляното.
— Поздравявам те, това е рядка находка.
— Как, според теб, е попаднала тук?
— На хиляди километри околовръст няма разработено златно находище, а монетата определено не е била изсечена от първите заселници. Тяхното ниво на развитие е било само една степен над Каменната ера. Очевидно е дошла от друг източник, в по-късен период.
— Как ще обясниш факта, че я открихме заедно с предмети, произходът на които датирахме между втори и четвърти век от Новата ера?
Гронквист сви рамене.
— Не мога.
— А кое, според теб, е най-вероятното предположение? — попита Лили.
— Първото, което ми идва на ум, е, че монетата е била разменена или изгубена от някой викинг.
— Няма сведения викингите да са стигали с корабите си толкова далеч на север, покрай източния бряг — каза Лили.
— Добре де, може би ескимоси от някоя по-късна епоха са търгували с поселищата на викингите на юг и са използвали това място за лагеруване по време на лов.
— Много добре знаеш, че това не е така, Хайрам. Не разполагаме с нито едно доказателство, че мястото е било населено след четвърти век от Новата ера.
Гронквист изгледа Лили укорително.
— Ти никога не отстъпваш, а? Та на монетата няма дори дата.
— Майк Греъм е експерт по древни монети. Една от неговите специалности е да определя възрастта на обекти край Средиземно море. Може би той ще успее да ни каже нещо повече за нея.
— Нищо няма да ни струва, ако го помолим за преценка — съгласи се Гронквист. — Ела. Майк ще я разгледа, докато пийнем коняка.
Лили надяна дебелите си, подплатени с кожа ръкавици, оправи качулката на парката и загаси фенера. Гронквист включи джобно фенерче, отвори вратата и й направи път да мине. Тя излезе навън, във вкочаняващия студ. Вятърът стенеше като призрак в гробище. Студеният въздух щипеше бузите й и тя потръпна — реакция, която винаги като че ли я сварваше неподготвена, при все че трябваше отдавна да е свикнала.
Хвана здраво въжето, което водеше към жилищното помещение и тръгна пипнешком зад масивната фигура на Гронквист, която й пазеше завет. Погледна нагоре. Небето беше безоблачно и звездите сякаш се сливаха в огромен килим от блещукащи диаманти, които осветяваха голите планински склонове на запад и леденото поле, което се спускаше по фиорда към морето на изток. Човек трудно би могъл да остане безразличен към странната красота на Арктика, реши Лили. Тя разбираше защо мъжете не можеха да устоят на нейната магия.
След тридесетметров преход в тъмнината те влязоха в изолиращия коридор на тяхната барака, изминаха още три метра и отвориха втората врата, която водеше в жилищното помещение. След отвратителния студ навън, на Лили й се стори, че влиза в пещ. Ароматът на кафе погали ноздрите й като парфюм. Тя веднага свали парката и ръкавиците си и си наля една чаша.
Сам Хоскинс, с дълга до раменете руса коса и също така руси и огромни, извити нагоре мустаци, се беше надвесил над чертожната дъска. Архитект от Ню Йорк, който беше влюбен в археологията, Хоскинс посвещаваше всяка година по два месеца от натоварената си програма на изпълнения с несгоди живот в археологически експедиции из целия свят. Той оказваше неоценима помощ, като изготвяше подробни чертежи и рисунки, които показваха как вероятно са изглеждали праисторическите селища преди хиляда и седемстотин години.
Другият член на екипа, светлокож мъж с оредяваща жълтеникавочервена коса, се беше изтегнал на походното легло и четеше някакъв роман джобен формат, с изръфани и подгънати по краищата страници. Лили не помнеше да е виждала Майк Греъм без приключенска книга в ръката, или подаваща се от джоба на сакото му. Един от водещите археолози практици в страната, Греъм беше изключително спокоен и приятен човек.
— Хей, Майк! — прогърмя гласът на Гронквист. — Я виж какво е изкопала Лили.
Той подхвърли монетата през стаята. Лили ахна от изненада, но Греъм сръчно я улови във въздуха и се вгледа в лицевата й страна.
След минута погледна към тях. В присвитите му очи се четеше съмнение.
— Опитвате се да ме преметнете.
Гронквист се разсмя от сърце.