— Не… — бавно каза Холис. — Но въобще не мога да разбера, по дяволите, какъв смисъл има всичко това.
— Тоя трябва да е от щата Мисури — направи кисела физиономия Джордино. — Да му покажем ли?
Пит леко кимна на капитан Стюарт.
— Давайте момчета — обърна се Стюарт към двамата моряка. — Още веднъж, внимателно.
Единият от тях отвори крана, докато вторият насочи струйника на маркуча. Върху пластмасовото покритие започна да пада фина мъгла. Отначало вятърът отнесе половината от мъглата зад борда. Морякът коригира ъгъла и скоро пластмасата бе покрита със слой вода.
Преди да бе изминала и една минута, мразовитата атмосфера превърна водата в лед.
Холис замислено наблюдаваше трансформацията. След това се доближи до Пит и протегна ръка.
— Моите уважения, сър. Хрумването ви е било блестящо.
Дилинджър бе зяпнал като селяндур, който е открил, че е обран до шушка на някой пътуващ карнавал.
— Айсберг — промърмори яростно той, — кучите му синове са направили кораба да изглежда като айсберг.
49
Хала се събуди със сковано от студ тяло. Утрото бе вече превалило, но вътре все още цареше полумрак. Издигнатата фасада на мнимите товарни контейнери, допълнена от покрития с ледена пелена пластмасов воал, под който бе скрит корабът, пропускаха съвсем малко светлина. Това, което все пак влизаше в апартаментите на важните личности, бе достатъчно, за да разкрие фигурите на президентите Хасан и Де Лоренцо на съседното до нея легло. Те се бяха сгушили един до друг под едно малко, достойно за съжаление одеяло. Дъхът им излизаше на пара, издигаше се и увисваше над главите им като мъгла, преди да кондензира и замръзне по стените.
Сам по себе си, макар и трудно студът можеше да бъде изтърпян, но високата влажност правеше минусовите температури непоносими. Положението им се влошаваше допълнително и от това, че те не бяха слагали нищо в устата си, след като бяха напуснали Пунта дел Есте. Похитителите не си бяха направили труда да осигурят храна за пътниците и екипажа. Нечовешката коравосърдечност на Амар взимаше своите жертви, тъй като студът изсмукваше силите им, а страхът от неизвестността замъгляваше съзнанието им.
През първата част от пътуването затворниците бяха живели само на вода, която точеха от крановете на душовете и мивките в баните. Но тръбите замръзнаха и освен болката от глада започна да ги мъчи и жажда.
„Лейди Фламбъро“ бе преоборудван да плава из тропически морета и носеше само минимален запас от одеяла. Всички пътници, които се бяха качили в Пуерто Рико или Пунта дел Есте, бяха взели със себе си облекло, подходящо за умерен климат и бяха оставили всичките си зимни дрехи в гардеробите си вкъщи. Затворниците се гушеха колкото се може по-плътно един в друг, като се бяха навлекли с по няколко леки ризи, панталони и чорапи. Те увиваха главите си с хавлиени кърпи, за да запазят телесната си топлина. Но от зимната екипировка най-много им липсваха ръкавиците.
От нийде не идваше и най-малката топлина. Амар бе отказал на всички молби да пусне отоплението на кораба. Той не можеше да си позволи този лукс. Вътрешната топлина щеше да стопи слоя лед по пластмасовото покритие и щеше да разкрие измамата.
Хала не бе единственият пътник, който бе буден. Повечето пътници не можеха да се отпуснат и да потънат в дълбок сън. Те лежаха неподвижно като в хипнотичен унес, съзнавайки какво става около тях, но неспособни да направят и най-малкото физическо усилие. Всякаква мисъл за съпротива бе сломена от тежките изпитания. Вместо да се опълчат срещу похитителите, капитан Колинс и екипажът му бяха принудени да се борят срещу вцепеняващия студ, за да останат живи.
Хала се надигна на лакти, когато сенаторът Пит влезе в стаята.
Външният му вид бе необикновен — под сивия си официален костюм той носеше пижама на сини райета. Той се усмихна окуражително на Хала, но това бе просто едно мъчително усилие. Умората от последните пет дни бе заличила младежкия му вид и той сега изглеждане по-близо до истинската си възраст.
— Държите ли се? — попита той.
— Бих дала дясната си ръка за чаша чай — каза тя дръзко.
— Що се отнася до мен, бих дал дори повече от това.
Президентът Де Лоренцо се изправи и спусна краката си върху пода.
— Да не би някой да спомена за горещ чай?
— Само ни се привижда, господин президент — отвърна сенаторът.