Капитан Колинс се взря в маската на Амар и трябваше да направи усилие, за да не отклони погледа си встрани. В очите на изискания водач на похитителите имаше нещо зловещо и нечовешко. Колинс долавяше в него смразяващо безразличие към обикновения човешки живот.
— Настоявам да узная кога смятате да освободите моя кораб — каза Колинс с отмерен тон.
Амар постави чашата си с чай върху чинийката, избърса устните си с една салфетка и погледна безучастно към Колинс.
— Мога ли да ви предложа чай?
— Не, ако не предложите същото и на моите пътници и екипаж — отговори спокойно Колинс. Той стоеше изправен в бялата си лятна униформа, като трепереше от хапещия студ.
— Точно отговора, който очаквах. — Амар обърна празната чаша с дъното нагоре и се облегна назад. — Ще бъдете доволен да узнаете, че моите хора и аз смятаме да си тръгнем по някое време утре вечерта. Ако ми дадете дума, че няма да правите глупави опити да си върнете обратно кораба или да избягате на близкия бряг, преди да сме заминали, никой няма да пострада и вие ще може да поемете отново командването.
— Предпочитам да пуснете отоплението на кораба и да нахраните всички, и то сега. Изпитваме крещяща нужда от топло облекло и завивки, за да се опазим от студа. От няколко дни не сме яли нищо. Тръбите са замръзнали и няма вода. Да не споменавам и за проблемите с хигиената.
— Страданието е от полза за душата — каза философски Амар.
Колинс го изгледа яростно.
— Това са пълни глупости.
Амар сви отегчено рамене:
— Щом казвате.
— Боже господи, има болни хора, които умират на този кораб.
— Дълбоко се съмнявам, че някой от екипажа и пътниците ви ще умре от студ или глад преди моето заминаване — каза рязко Амар. — Те просто ще трябва да издържат на някои неудобства още тридесетина часа, след което ще можете да запалите двигателите и да пуснете отоплението.
— Тогава може да се окаже твърде късно за всички ни, ако стената на ледника се откъсне.
— Тя изглежда напълно здрава.
— Вие не съзнавате опасността. Всеки момент може да се откъсне някоя масивна ледена плоча. Тежината й би смачкала „Лейди Фламбъро“ като десететажно здание, което се срутва върху автомобил. Вие трябва да преместите кораба.
— Това е риск, който не мога да поема. Леденият слой върху пластмасата ще се стопи и нашето местоположение ще бъде разкрито, тъй като спътниковите инфрачервени камери ще уловят излъчваната от нас топлина.
Лицето на Колинс се сгърчи от безпомощна ярост.
— Вие сте или глупак, или луд. Какво доказахте с всичко това? Каква е вашата печалба? Кажете ни, вие за откуп ли ни държите или като заложници, които ще бъдат разменени срещу освобождаването на ваши събратя терористи от някой затвор? В противен случай, ако просто си отидете и ни оставите, аз не мога да видя никакъв смисъл.
— Вие проявявате прекомерно любопитство, което започва да ме дразни, капитане, но ми харесва вашия непоколебим и решителен дух. Съвсем скоро ще научите причините за отвличането на вашия кораб. — Амар се надигна и кимна на пазача, който стоеше зад Колинс. — Върнете капитана обратно и го затворете.
Колинс отказа да мръдне.
— Защо не можете да осигурите горещ чай, кафе, супа или каквото и да е, за да облекчите страданията на хората?
Амар излизаше от трапезарията и не си направи труда да се обърне.
— Сбогом, капитане. Повече няма да се видим.
Амар отиде право в радиорубката. Ибн стоеше прав и наблюдаваше как от телекса с тихо тракане излизаха последните телеграфни новини. Техният радист бе седнал до радиото и слушаше едно предаваше, докато едно записващо устройство за човешки глас го печаташе на хартия. Радиото и телексната машина се захранваха от преносим генератор.
Ибн се обърна при приближаването на Амар, кимна му леко за поздрав и откъсна един дълъг лист хартия от телекса.
— Международните средства за информация все още считат „Лейди Фламбъро“ за изчезнал — докладва той. — Едва сега в Уругвай пристигат спасителни кораби, които ще извършат претърсване на морското дъно покрай бреговете му. Моите поздравления, Сюлейман, ти измами света. Ще успеем да се върнем благополучно в Кайро, преди Западът да научи истината.