Във въздуха избухна още една сигнална ракета. Вятърът остана постоянен и не се промени дори когато започна да приближава земята. Вече ясно различаваше хората от своя екип. Те бяха разположили още една редица от светлини, която водеше към осветения преди това кръг. Той започна да маневрира с помощта на командните върви и направи сто и осемдесет градусов вираж по вятъра.
Лемке се приготви да се спусне на земята. Хората му бяха избрали мястото добре. Пръстите на краката му докоснаха меката почва на тундрата и той извърши образцово приземяване в изправено положение в центъра на кръга.
Без да каже дума, Лемке разкопча коланите на парашута и излезе извън ярко осветения кръг. Погледна към небето.
Самолетът с нищо неподозиращия екипаж и пътници на борда продължаваше да лети към ледника, който постепенно се извисяваше в тъмнината и скъсяваше разстоянието между леда и метала.
Той остана да наблюдава, докато слабият шум от двигателите съвсем отмря, а мигащите навигационни светлини се стопиха в тъмнината на нощта.
4
В бордната кухня една от стюардесите наклони глава и се заслуша.
— Какъв е този странен шум, който идва от пилотската кабина? — попита тя.
Гари Рубин, главният стюард, излезе на пътеката между седалките и се обърна с лице към носа на самолета. Непрекъснатото, приглушено бучене, което чу, му заприлича на звука от нахлуваща някъде в далечината вода.
Десет секунди след като самозванецът напусна самолета часовниковият механизъм на задвижващото устройство задейства хидравличното рамо, люкът в адската дупка се затвори и странният шум изчезна.
— Спря — каза той. — Вече не го чувам.
— Какво мислиш, че беше това?
— Не знам. Никога не съм чувал такова нещо. За миг си помислих, че може би херметичността на самолета е нарушена.
В този момент светна лампичка за повикване от пътник и като приглади назад русата си коса, стюардесата се отправи към пътническия салон.
— Няма да е зле да попиташ командира какво става — подхвърли тя през рамо.
Рубин се поколеба, като си спомни нареждането на Лемке да не безпокои екипажа, освен ако не става дума за нещо важно. Реши, че щеше да бъде по-добре да прояви предпазливост сега, отколкото после да съжалява. Трябваше да мисли преди всичко за безопасността на пътниците. Той вдигна слушалката на интеркома до ухото си и натисна бутона за повикване на пилотската кабина.
— Командире, тук е главният стюард. Току-що чухме някакъв необичаен шум, който идваше от предната част на самолета. Някакъв проблем ли има?
Не получи никакъв отговор.
Опита да се свърже още три пъти, но слушалката остана безмълвна. Остана така още няколко минути, без да знае какво да прави, като се чудеше защо пилотската кабина не отговаря. За дванадесет години работа на самолети това му се случваше за първи път.
Той все още се опитваше да намери отговор на тази загадка, когато стюардесата се втурна при него и каза нещо. От начало не й обърна внимание, но настойчивостта в тона й го накара да се заслуша.
— Какво… какво каза?
— Летим над суша.
— Суша?
— Точно под нас — каза тя, а в очите й се четеше объркване. — Един от пътниците ми обърна внимание на това.
Рубин недоверчиво поклати глава.
— Невъзможно. Трябва да сме над океана. Вероятно е видял светлини от риболовни кораби. Командирът спомена, че можем да ги забележим, когато се снижим, за да извършим метеорологичното проучване.
— Виж сам — умолително каза тя. — Приближаваме много бързо към земята. Мисля, че се приземяваме.
Той пристъпи към илюминатора на кухнята и погледна надолу. Вместо тъмните води на Атлантика там се мержелееше нещо бяло. На не повече от двеста и четиридесет метра под самолета се простираше огромно ледено поле. То беше толкова близо, че ледените кристалчета отразяваха кратките припламвания на навигационните светлини. Той се вцепени. Не можеше да разбере какво става и с всички сили се опитваше да си обясни това, за което очите му казваха, че е истина.
Ако това беше аварийно кацане, защо командирът не беше предупредил екипа, който обслужваше пътническия салон? Светлинните надписи „Затегнете коланите“ и „Пушенето забранено“ не бяха включени.