Дилинджър му хвърли един възкисел поглед.
— Твоят може да свърши в някоя канавка, но моят — не.
Стаята се опразни за петнадесет секунди. Пит отиде бързо до каютата си и грабна една пътническа чанта. После изтича до мостика и заговори на капитан Стюарт:
— За колко време „Саундър“ може да стигне до Санта Инес?
Стюарт влезе в навигаторната стая и направи бързо изчисление.
— При условие, че натоварим до краен предел дизеловите двигатели, те трябва да ни откарат до ледника за девет-десет часа.
— Направете го — нареди Пит. — Ще ви потърсим там около зазоряване.
Стюарт разтърси ръката на Пит.
— Пази се, чуваш ли?
— Ще гледам да не се изложа.
Към мостика пристъпи един от учените на кораба. Той бе чернокос и среден на ръст, със строго изражение, което сякаш бе издялано върху лицето му. Казваше се Клейтън Финдли и говореше с дълбок и плътен басов глас.
— Извинете, че неволно чух разговора ви, господа, но мога да се закълна, че споменахте острова Санта Инес.
Пит кимна.
— Да, така е.
— До ледника има една стара цинкова мина. Затвориха я, когато Чили спря производствата, субсидирани от правителството.
— Познавате ли острова? — попита Пит с изненада.
Финдли кимна.
— Бях главен геолог на една рудодобивна компания от Аризона, която смяташе, че може да направи мината печеливша, като въведе по-ефективни методи на работа и снижи себестойността на продукцията. Изпратиха ме там заедно с няколко инженери да извършим проучвания. Изкарах три месеца в тази дяволска дупка. Открихме, че количеството богата на цинк руда е почти изчерпано. Малко след това мината бе запечатана и оборудването изоставено.
— Боравили ли сте с оръжие?
— Ходил съм малко на лов.
Пит го сграбчи за ръката.
— Клейтън, приятелю мой, ти си дар божи.
52
Клейтън Финдли наистина се оказа, че е дар божи. Докато Холис инструктираше хората си вътре в един неизползван склад, Пит, Гън и Джордино помогнаха на Финдли да извае върху една маса за тенис макет на остров Санта Инес, като за целта бяха изгребали малко кал отстрани на самолетната писта. Финдли попълваше празнините в паметта си от морската карта на Пит.
Той втвърди миниатюрния пейзаж с един портативен нагревател и набеляза по-важните места с цветен спрей, изкрънкан с голям зор от един от хората на Холис. Той дори извая един малък мащабен модел на „Лейди Фламбъро“ и го постави в подножието на ледника. Накрая отстъпи назад и погледна с възхищение творението си.
— Това — каза уверено той — е Санта Инес.
Холис прекъсна инструктажа и събра хората си около масата. Всички втренчиха поглед в макета за няколко мига в замислено мълчание.
Формата на острова приличаше на детайл от детска мозайка за нареждане, като този, който го е изрязвал, трябва да е бил доста пиян. Назъбената брегова линия бе кошмар за мореплавателя — остри скали, врязващи се дълбоко навътре в морето, се редуваха със закривени като куки носове; заплетени като бодлива тел фиорди прорязваха гръдта на острова, докато тесни малки заливчета криволичеха навътре в сушата и допълваха нерадостния пейзаж. Островът бе опрял гръб на изток в Магелановия проток и гледаше към Тихия океан на запад. Това бе мъртва земя, неподходяща дори за гробище, широка шестдесет и пет километра и дълга деветдесет и пет. Над всичко се извисяваше връх Уортън, висок хиляда триста и двадесет метра.
Във вътрешността на острова, както и по крайбрежието му нямаше нито едно равно място. Ниските планини се издигаха подобно на вкаменени кораби, стръмните им склонове се спускаха с отчаяна агония в бездната, за да потънат в леденото море.
Древният ледник бе легнал върху острова като върху седло. Той не се топеше през лятото, тъй като то бе студено и облачно. Масивни скали ограждаха с голите си склонове застиналата маса и стояха в мрачно мълчание край нея, докато ледникът дълбаеше неумолимо земната твърд по пътя си към водата, където от него се отцепваха къс след къс лед както месар би отрязал парчета салам.
Малко са кътчетата в света, които са така враждебни към човека. В цялата верига Магеланови острови нямаше нито един, на който да има постоянни заселници. През вековете хората бяха идвали тук и си отивали, оставяйки зад себе си гневни имена, като Полуострова на счупените вратове, Измамния остров, Бедствения залив, Островът на опустошението и Пристанище Глад. Това бе едно неприветливо и отблъскващо място. Единствената растителност, която бе оцеляла, бяха някакви закърнели, вечнозелени растения, смесени с шубраци пирен.