— Щом спускането с парашут на кораба е толкова опасно за вашите хора — каза Пит, — защо не ги спуснете по-нагоре върху ледника? Оттам те могат да си проправят път до ръба му и да се спуснат по рапел върху главната палуба.
— Едно такова спускане ще бъде лесно — съгласи се Дилинджър. — Ледената стена се извисява над надстройката на кораба и е достатъчно близо, за да можем да преодолеем междината.
Холис кимна и каза:
— И на мен ми мина тази мисъл през ум. Някой да вижда пречки или спънки при тази тактика?
— Най-голяма опасност пред вас, която виждам, представлява самият ледник. Той може да се състои от безкраен лабиринт от пукнатини и от множество несигурни ледени кори, които поддават под тежината на човек. Ще трябва да вървите бавно и дяволски много да внимавате, когато го пресичате в тъмното.
— Други забележки?
Нямаше. Холис погледна встрани към Дилинджър.
— Колко време ще ви е нужно от приземяването до готовност за атака?
— Добре ще е да знам скоростта и посоката на вятъра.
— С деветдесет процента вероятност той духа от югоизток — отговори Финдли. — Средната скорост е около десет километра в час, но поривите могат бързо да стигнат и до сто.
В продължение на няколко секунди Дилинджър гледаше замислено малките планини, които се издигаха зад ледника. Опита се да си представи това място през нощта, да почувства смразяващия дъх на вятъра. В главата му тиктакаше часовник, който измерваше времето. След малко той вдигна поглед.
— От четиридесет до четиридесет и пет минути от приземяване до атака на кораба.
— Извинете, че се намесвам в работата ви, майоре — каза Пит, — но срокът, който давате, е прекалено кратък.
Финдли кимна.
— И аз мисля същото. Обикалял съм ледника по най-различни поводи. Ледените гребени затрудняват придвижването извънредно много.
С плавно обиграно движение Дилинджър измъкна иззад гърба си един дълъг и извит при дръжката двуостър нож, чийто вид леко стряскаше, и като използваше острия му връх за показалка, продължи:
— Така, както го виждам, ние ще се спуснем на гърба на планината, вдясно от ледника. Възвишенията ще прикрият нашия транспортен самолет С-140 от радара на кораба. Като използваме преобладаващите ветрове, които, надявам се, ще духат в правилната посока, ще се понесем по въздуха с нашите „стелт“ парашути и ще изминем едно разстояние от седем километра около планината, като ще се приземим на един километър от кораба. Давам осемнадесет минути за прегрупиране след приземяване върху ледника. Още двадесет минути докато стигнем до ръба. Шест минути за подготовка на въжетата за спускане. Общо време — четиридесет и четири минути.
— Ако съм на ваше място, бих го удвоил — каза Джордино неодобрително. — Ако някой от хората ви падне в процеп или пукнатина, ще ви бъде дяволски трудно да спазите уречения час на атаката, освен това водолазната група не ще може да научи за вашето закъснение.
Холис стрелна Ал с поглед, който обикновено пазеше за антивоенни демонстранти.
— Това не е Първата световна война, мистър Джордино. Не е необходимо да сверяваме часовниците си, преди да тръгнем в атака. Всеки човек е снабден със специален миниатюрен радиоприемник, който се намира в ухото му, и микрофон вътре в скиорската маска. Няма никакво значение дали майор Дилинджър и неговият отряд са закъснели или моят е дошъл по-рано — щом поддържаме постоянна връзка помежду си, ние винаги сме в състояние да съгласуваме и организираме една обща атака.
— Нещо друго — намеси се Пит. — Предполагам, че оръжията ви имат заглушители.
— Да — увери го Холис. — Защо питате?
— Един изстрел от картечница без заглушител би могъл да срути стената на ледника.
— Не мога да отговарям за похитителите.
— Тогава гледайте по-бързо да ги убиете — промърмори Джордино.
— Не сме обучавани да взимаме терористи като пленници — каза Холис със студена, зловеща усмивка. — Сега, ако нашите гости се въздържат от критичните си забележки, има ли въпроси?
Ричард Бенинг, командир на водолазната група, вдигна ръка.
— Сър?
— Бенинг?
— Как ще се доближим до кораба — под вода или с лодки?