Повечето пътници, служители на ООН, бяха будни. Те четяха или бяха увлечени в разговор. Само Хала Камил спеше дълбоко. Няколко представители на Мексико, които се връщаха от икономическа мисия в седалището на Световната банка, се бяха скупчили около една маса в задната част на салона. Директорът, който оглавяваше отдела за чуждестранно финансиране — Мигел Салазар — говореше нещо полугласно. Тонът му беше мрачен и унил. Около масата витаеше атмосфера на поражение. Мексико беше претърпяло катастрофален икономически срив и се намираше в състояние на технически банкрут, а отникъде не можеше да очаква парична помощ.
Страх обзе Рубин и думите сами излетяха от устата му:
— Какво, по дяволите, става?
Стюардесата беше не по-малко уплашена от него. Лицето й пребледня, а очите й се разшириха.
— Не трябва ли да започнем аварийните процедури?
— Не тревожи пътниците. Поне засега. Нека първо се посъветвам с командира.
— Имаме ли време?
— Не знам.
Като се опитваше да надвие страха си, Рубин се запъти бързо, почти подтичвайки, към пилотската кабина, мъчейки се да отклони вниманието на пътниците от забързаната си походка с престорена отегчена прозявка. Той дръпна след себе си завесата, която отделяше коридора за качване от пътническия салон. След това опита да отвори вратата. Тя беше заключена.
Трескаво почука с ръка по вратата. Отвътре никой не отговори. Той се втренчи онемял в тънката преграда, която препречваше пътя към пилотската кабина. Умът му не можеше да повярва на това, което ставаше. И тогава в пристъп на отчаяние, той замахна с крак и ритна вратата.
Тънкият дървен панел беше направен да се отваря навън, но ударът го разби върху вътрешната преграда. Рубин прекрачи прага и обходи с поглед тясната кабина.
Неверие, объркване, страх, ужас — тези чувства се вихреха в съзнанието му като отприщена през разкъсан бент водна лавина.
Хартли се беше свлякъл върху таблото пред себе си, Осуалд беше проснат по гръб на пода, вперил невиждащи очи в тавана на кабината. Лемке беше изчезнал.
Рубин се препъна в тялото на Осуалд, приведе се над креслото на пилота и обхванат от ужас се взря през стъклото пред себе си.
Пред носа на самолета, на по-малко от петнадесет километра, се издигаше високият връх на ледника Хофсйокул. Мъждивата светлина на северното сияние открояваше огромната ледена маса и оцветяваше неравната й повърхност в призрачни сиви и зелени оттенъци.
Тласкан от отчаяние и паника, стюардът се хвърли в креслото на пилота и като стисна с всички сили щурвала, го дръпна към себе си.
Не се случи нищо.
Щурвалът изобщо не поддаде и все пак, за негово учудване, висотомерът показа бавно, но равномерно увеличаване на височината. Той го дръпна отново, този път по-силно. Щурвалът леко се отмести. Рубин беше поразен от неотслабващото съпротивление.
Нямаше време да разсъждава трезво. Беше твърде неопитен, за да си даде сметка, че се опитва да изключи автоматичния пилот с груба сила, когато за това беше нужен съвсем лек натиск.
Прозрачният студен въздух правеше ледника да изглежда толкова близо, та имаше чувството, че би могъл да го докосне, ако протегне ръка. Придвижи ръчката за газ напред и отново дръпна щурвала към себе си. Той поддаде тромаво като колелото на бързодвижещ се автомобил, загубило кормилно управление, и се плъзна назад.
Мъчително бавно носът на боинга се повдигна нагоре и той профуча на по-малко от 30 метра от ледения връх.
Долу на ледника мъжът, който беше убил истинския пилот на полет 106 — Дейл Лемке — в Лондон и беше заел неговото място, се взираше в далечината през бинокъл за нощно виждане. Северното сияние беше избледняло, но неравният силует на Хофсйокул все още се открояваше на фона на небето.
Тишината беше изпълнена с очакване. Единствените звуци долитаха от двамата му помощници, които товареха сигналните лампи и маяка на един хеликоптер.
Очите на Сюлейман Азис Амар привикнаха с тъмнината и той можеше да различи назъбените скали, които прорязваха стената на ледената маса.
Амар стоеше неподвижен като статуя, броейки секундите в очакване да избухне малката огнена точица, която щеше да бележи мястото на катастрофата на полет 106.
Но далечното огнено кълбо така и не се появи.
Най-после Амар свали бинокъла и въздъхна. Над ледника цареше студена и безучастна тишина. Той смъкна от главата си сивата перука. После събу изработените по специална поръчка боти и извади от тях десетсантиметровите подложки. Едва сега усети присъствието на своя предан помощник и приятел Ибн Телмук, който беше застанал до него.