Капитан Мачадо влезе в радиорубката и я намери празна. Отначало той си помисли, че радистът на Амар е прекъснал работата си за малко поради естествена нужда, но след като погледна в тоалетната видя, че и там няма никой.
Мачадо се загледа продължително време в пулта на радиостанцията. Очите му бяха зачервени от безсъние и го боляха, а лицето му имаше объркано изражение. Той излезе на мостика и се доближи до един моряк от неговия екипаж, който се взираше в радарния екран.
— Къде е радистът? — попита той.
Човекът, който следеше радара, се обърна и сви рамене.
— Не съм го виждал, капитане. Не е ли в радиорубката?
— Не, там е пусто.
— Искате ли да попитам арабския им водач?
Мачадо бавно поклати глава, като не можеше да проумее изчезването на египетския радист.
— Намери Хорхе Делгадо и го доведи тук. Той може да работи с радиостанции. По-добре е ние да контролираме свръзките, отколкото тъпите араби.
Докато разговаряха, нито един от тях не забеляза как на екрана на радара примигна една ярка точка, която означаваше, че над центъра на острова е преминал нисколетящ самолет.
Дори и да бяха я забелязали, те нямаше да могат да открият невидимите за радара „стелт“ парашути на отряда Специални сили на Дилинджър, когато те ги отвориха и започнаха да се носят по посока на ледника.
54
Пит седеше в спартанската обстановка на Оспри. Роторът на този тип летателен апарат бе конструиран така, че можеше да изменя наклона си. Оспри бе с форма на куршум и се издигаше във въздуха като хеликоптер, но летеше като самолет със скорост над шестстотин километра в час. Пит бе напълно буден — само един мъртвец би могъл да заспи в онези алуминиеви седалки със свръх тънки подложки за възглавници, подхвърлян от турбулентните въздушни течения и оглушаван от рева на двигателя, който с лекота надвиваше слабата шумоизолация. Само мъртвец наистина би издържал на всичко това, ако разбира се, не се броеше Джордино. Той приличаше на фигура от балон с човешки ръст, чийто въздух е бил изпуснат — не бе възможно по друг начин той да бъде описан — като вътре бе останало само толкова въздух, колкото да му запази формата. На всеки няколко минути той сменяше позата си, сякаш в мозъка му имаше настроен автоматичен таймер, без да отвори очи или да наруши равномерното си дишане.
— Как го постига? — попита Финдли с неприкрито удивление.
— Това е от гените му — отвърна Пит.
Гън поклати глава с възхищение.
— Виждал съм го да спи в невероятни пози на невероятни места и все още не мога да повярвам, като го видя.
Младият втори пилот се обърна и надзърна над облегалото на седалката си.
— Изглежда, че стресовият синдром е последното нещо, от което той би се разболял, нали?
Пит и останалите се засмяха, после внезапно се умълчаха. На никой от тях не му се искаше да напусне уютната топлина на самолета, за да я замени с ледения кошмар навън. Пит се постара да се отпусне максимално. Той чувстваше известна доза удовлетворение. Въпреки че не бе допуснат да участва в нападението — по-добре беше да остави това на опитните професионалисти, чиято работа бе именно да спасяват заложници — той бе поставен достатъчно близо, за да следва по петите Холис и неговия отряд от ССО. Освен това имаше твърдото намерение да последва по въжетата хората на Дилинджър, след като сигналът за атака бъде даден.
Пит нямаше предчувствие, че нещо лошо може да се е случило. В главата му не се въртяха черни мисли за гибел и смърт. Той и за миг не се съмняваше, че баща му е жив. Не можеше да го обясни на никой, дори и на себе си, но той чувстваше присъствието на сенатора. Дълги години тях ги беше свързвала здрава връзка. Всеки един от тях като че ли усещаше какво става в съзнанието на другия.
— След шест минути ще кацнем на мястото, където ще ви оставим — съобщи пилотът с бодрост, която накара Пит да се свие.
Пилотът сякаш бе изпаднал в блажено безгрижие и не обръщаше внимание на това, че летеше над назъбени, увенчани със сняг върхове, които той не можеше да види. Единственото, което се виждаше през предното стъкло, бе проблясването на лапавицата, която се удряше в него и тъмнината отвъд.
— Как узнаваш къде се намираме? — попита Пит.
Пилотът сви лениво рамене със спокойствието на един Бърт Рейнолдс.
— Всичко се крие в китките — пошегува се той.