Нещо някъде се беше объркало ужасно.
55
На Холис му се струваше, че бяха изминали часове, откакто се бяха качили на лодките.
Компактните хеликоптери Кериър Пиджънс бяха летели ниско по протежение на назъбената брегова линия и бяха стоварили отряда на Холис на един малък остров в устието на фиорда. Дотук всичко бе протекло без усложнения. Спускането на лодките във водата бе извършено гладко и успешно без никакви усилия, но бързото течение на отлива, достигащо до четири възела, бе далеч по-силно, отколкото бе очаквал някой.
След това безшумният електрически двигател на челната лодка влекач, превозваща петима души, спря най-неочаквано след първите десет минути работа. Бе загубено ценно време, тъй като хората от Специалните сили нямаха друга възможност, освен да извадят веслата и да запревиват гръб над тях в отчаян опит да се доберат до „Лейди Фламбъро“ преди зазоряване.
Нещата се бяха допълнително усложнили от пълния срив в комуникациите. За негово изумление и ужас, Холис не можеше да се свърже нито с Дилинджър, нито с който и да е друг от неговия десантен отряд. Той не можеше да узнае по никакъв начин дали Дилинджър се е качил на борда на кораба, или се е загубил в ледника.
Холис гребеше и проклинаше двигателя, течението и Дилинджър с всяко натискане на веслата. Неговият внимателно разчетен план бе отишъл по дяволите. Часът, определен за атаката, бе отдавна отминал, но той не можеше да поеме риска да я отмени.
Единственото му спасение бе „ледената мъгла“, която Финдли бе описал. Тя бе обгърнала малките лодки и изпълнените с твърда решителност мъже, като ги скриваше под белия си покров.
Мъглата и тъмнината пречеха на Холис да вижда на повече от няколко метра напред. Той управляваше лодката и наблюдаваше малката си флота с помощта на инфрачервен оптически прибор. Той държеше лодките групирани плътно една до друга в радиус от три метра и тихо указваше посоката по миниатюрното си радио, когато някоя се отклонеше от пътя.
Той обърна оптическия си прибор по посока на „Лейди Фламбъро“. Красивите очертания на кораба сега изглеждаха като грозна скулптура от лед, плаваща пред напуканата стена от порцелан на някоя древна вана. Холис прецени, че до него все още оставаше повече от километър.
След като свърши пакостното си дело, отливът внезапно започна да отслабва и скоростта на лодките не след дълго се повиши почти до един възел. Дългоочакваното облекчение обаче дойде с твърде голямо закъснение. Холис виждаше как силите на хората му се топяха от непрекъснатото мъчително гребане, макар че те бяха калени в сурови тренировки и всички вдигаха редовно тежести. Те безшумно потапяха веслата във водата и тласкаха лодките срещу безмилостния отлив, но мускулите им започнаха да се схващат и всеки удар им струваше усилие.
Прикриващата ги мъгла започна да изтънява. В съзнанието му изплува страхът, че в един момент може да се окажат на открито, като патици във вода. Холис погледна нагоре. Увереността му намаляваше с отслабването на отлива. През парцалите на мъглата той видя небето, което се превръщаше от черно във все по-светло синьо.
Лодките му се намираха в средата на фиорда и най-близкият бряг, който би могъл да предложи някакво прикритие, бе с половин километър по-далеч от „Лейди Фламбъро“.
— Напрегнете мишци, момчета — подтикна ги той. — На последната права сме. Давайте към него.
Уморените бойци извикаха дълбоко скрития си запас от сили и увеличиха размаха и темпото на ударите си. На Холис му се стори като че ли надуваемите лодки полетяха през водата. Той остави настрана инфрачервения визьор и започна ожесточено да гребе.
Можеха да успеят, можеха да успеят точно на време, мислеше си с надежда той, когато започнаха бързо да скъсяват разстоянието до кораба.
Но къде ли е Дилинджър, чудеше се той с болка в душата си. Какво, по дяволите, се е случило с щурмовия отряд в ледника?
Положението на Дилинджър също не беше никак розово. При него нещата бяха тръгнали още по-зле. Веднага след като скочиха от транспортния С-140, той и хората му бяха мигновено разпръснати по цялото небе от силните пориви на вятъра.
Със стегнато лице, Дилинджър погледна нагоре и наоколо, за да види как се справяха хората му. Всеки от тях носеше малко синьо фенерче, но връхлитащата лапавица му пречеше да ги види. Той ги загуби в мига, в който му се отвори парашутът.