Той посегна надолу и натисна копчето на една малка черна кутийка, вързана за крака му, след което заговори в миниатюрния си предавател:
— Тук е майор Дилинджър. Включил съм моя маркерен радиофар. Имаме седем километра планиране, така че се старайте да бъдете близо до мен. Когато се приземите, насочете се към мен, като следвате радиофара.
— В тези лайна ще имаме късмет, ако уцелим острова — измърмори някой недоволник.
— Радиомълчание, изключение само за спешни съобщения — заповяда Дилинджър.
Той погледна надолу и не можа да види нищо друго, освен пакета с оръжието и комплекта за боеготовност, който висеше на едно двуметрово въже от подвесната система на парашута му. Вместо това, той се ориентира посредством светещия циферблат на комбинирания компас и висотомер, който се издаваше пред челото му подобно на огледалото, което носеха лекарите специалисти по уши, нос и гърло.
Без реперни точки или насочващ радиофар, спуснат предварително в зоната на приземяване — лукс, който той не можеше да си позволи поради твърде големия риск да вдигне по тревога похитителите — на Дилинджър не му оставаше нищо друго, освен да се остави на съдбата и да отчита наум ъгъла на планиране и разстоянието.
Главната му грижа бе да не отидат отвъд ръба на ледника и да се приземят във фиорда. В старанието си да не допусне това, той отиде в другата крайност и се спусна твърде рано — почти цял километър преди назначеното място.
Ледникът изплува в тъмнината и Дилинджър видя, че се бе насочил директно към една дълбока пукнатина. Един внезапен страничен порив на вятъра подхвана правоъгълния купол на парашута му и той започна да се люлее. Дилинджър започна да маневрира с въжетата и се завъртя в положение за приземяване тъкмо когато висящият под него боен пакет се удари във вътрешната стена на пукнатината и подскочи над горния й ръб. Ударът бе омекотен от тънката снежна покривка и той извърши идеално приземяване на крака само на два метра от пукнатината в ледника.
Той натисна освобождаващия механизъм и парашутът падна на земята, преди вятърът да успее да го грабне. Дилинджър не си направи труда да го навие и скрие на някое място в леда, откъдето по-късно да го прибере. Нямаше време за губене. Данъкоплатците трябваше да преглътнат изгубения парашут.
— Тук е Дилинджър. Приземих се. Насочете се към моята позиция.
Той извади една пластмасова свирка от джоба на куртката си и на всеки десет секунди я надуваше, като всеки път сменяше посоката. Първите няколко минути никой не се появи.
След това първите от неговите хора започнаха бавно да се появяват, като подтичваха към него. Те се бяха широко пръснали. Неравната повърхност на ледника затрудняваше хода им и те се забавиха много повече, отколкото Дилинджър бе очаквал.
Не след дълго по един, по двама започнаха да пристигат и останалите. Един си бе счупил рамото, друг пукнал глезен. По начина, по който сержантът му си държеше китката, Дилинджър подозираше, че е счупена, но другият се държеше така, сякаш това не бе нищо повече от обикновено изкълчване, а и Дилинджър се нуждаеше твърде много от него, за да може да го освободи.
Той се обърна към двамата ранени.
— Вие не сте в състояние да вървите с нашето темпо, но ни следвайте отзад, доколкото ви позволяват силите. И не забравяйте да прикривате светлината на прожекторите си.
След това Дилинджър кимна на Джак Фостър, неговия сержант.
— Да се вържем всички заедно и да тръгваме, сержанте. Аз ще водя.
Фостър отдаде бегло чест и започна да проверява групата.
Пътят им през напуканата ледена повърхност бе несигурен и опасен, но въпреки това те се движеха със сравнително бързо темпо. Дилинджър не се страхуваше, че някой може да падне в улей или процеп — въжето около кръста му бе опасало достатъчно яка и мускулеста плът, която можеше да повдигне и камион. На два пъти се наложи той да спира за малко, за да свери посоката, след което тръгваха отново.
Те превалиха пълзешком няколко назъбени ледени гребена и попаднаха на един открит улей, който бе толкова труден за преминаване, че за малко мисията им да се провали. Изгубиха седем минути, преди да успеят да закачат една абордажна кука на отсрещната стена и най-лекият боец от групата да премине на ръце по въжето, за да завърже здраво другия му край. Още десет минути бяха необходими, докато и последният боец не се прехвърли от другата страна.
Вътре в Дилинджър започна да се надига едно тревожно чувство на безпомощност. Двама от хората му бяха извън строя, групата му все повече и повече изоставаше от графика. Той мрачно съжали, че не се вслуша в съвета, даден му наготово от Джордино, и че не бе удвоил времето, което бе изчислил от десанта до атаката.