Всички бяха покосени, с изключение на един. Той все още стоеше прав там, където бе посрещнал куршума. Гаснещите му очи отразяваха омраза и смътно удивление. След това тялото му се свлече и той падна върху килима, като обагри дебелото му и скъпо кече в тъмноалено.
Холис и неговият отряд продължиха напред, като внимателно прекрачваха телата или ги заобикаляха. От стената на ледника долетя смразяващо кръвта скърцане, което отекна из кораба и раздрънка няколкото останали здрави бутилки и чаши зад един пищно украсен бар.
Хората от Силите за специални операции се спогледаха неспокойно и обърнаха поглед към командира си, но нито един от тях не трепна и не се разколеба.
— Отрядът на майор Дилинджър трябва да са пропуснали един — спокойно размишляваше Холис.
— Тук няма никакви заложници, сър — каза един от неговите хора. — Изглежда всички са терористи.
Холис разгледа някои от безжизнените лица. Никой от тях не изглеждаше да е бил роден в Близкия изток. Трябва да са от екипажа на „Генерал Браво“, помисли си той.
Той се извърна настрана и извади от джоба си копие на общия чертеж на корабната палуба и го проучи набързо, докато говореше по радиото си.
— Майоре, докладвайте за положението при вас.
— Досега ни бе оказана слаба съпротива — отговори Дилинджър. — Ликвидирали сме само четирима похитители. Мостикът е в наши ръце и сме освободили над сто члена на екипажа, които бяха затворени в багажния отсек. Съжалявам, че не успяхме да намерим всички заряди.
— Свършихте добра работа. Успели сте да обезвредите достатъчно заряди, за да не се разцепи ледника. Отивам към пътническите апартаменти, за да освободя пасажерите. Помолете екипажа от машинното отделение да се върнат по местата си и да възстановят захранването. Няма да рискуваме да стоим под ледената скала дори и минута повече от необходимото. Ние извадихме от строя шестнадесет похитители, всичките мексиканци. Дръжте очите си отворени на четири, на кораба трябва да има още двадесет араби.
— Те може да са на брега, сър.
— Защо мислиш така?
— Преди няколко минути чухме звука на локомотивна свирка. Наредих на един от моите хора да се изкатери по радарната мачта и да провери. Той съобщи за влак, който се спускал с гръм и трясък надолу по планината от мината, подобно на топка от боулинг. Той също така забелязал как влакът изхвърчал и паднал във водата от един близък пристан, където били струпани две дузини терористи.
— Забравете за това сега. Нека първо да освободим пътниците, а с брега ще се заемем, след като се уверим, че корабът е в наши ръце.
— Разбрано.
Холис поведе хората си по главното стълбище и тихо запристъпя в коридора, който разделяше пътническите апартаменти. Внезапно всички застинаха по местата си, тъй като един от асансьорите забръмча и тръгна да се изкачва от долната палуба. Вратата се отвори и от нея излезе един от похитителите, който не бе разбрал, че има нападение. Той отвори устата си и това бе единственото движение, което успя да направи, преди един от хората на Холис да го цапардоса яко по главата със заглушената цев на автомата си.
Необяснимо защо пред апартаментите нямаше охрана. Мъжете започнаха да ритат навътре вратите и когато влязоха в стаите, намериха египетските и мексиканските съветници, както и помощниците от президентските екипи. От Хасан и Де Лоренцо, обаче, нямаше и следа.
Холис разби последната врата в коридора, нахълта вътре и се озова лице в лице с петима души в корабни униформи. Един от тях пристъпи напред и погледна Холис с презрение.
— Можехте да използвате резето на вратата — каза той, като разглеждаше Холис с подозрение.
— Вие трябва да сте капитан Оливър Колинс?
— Да, аз съм Колинс, сякаш не знаете това.
— Съжалявам за вратата. Аз съм полковник Мортън Холис от Силите за специални операции.
— Боже господи, американец! — ахна първи офицер Фини.