Лицето на Колинс грейна и той се втурна напред да сграбчи ръката на Холис.
— Простете, полковник. Помислих, че може да сте един от тях. Така се радваме да ви видим!
— Колко са похитителите?
— След като мексиканците се качиха на борда от „Генерал Браво“, бих казал около четиридесет.
— Ние сме ликвидирали само двадесет.
Изпитанията бяха оставили видими следи по лицето на Колинс. Той изглеждаше изнемощял, но все още стоеше изправен.
— Освободихте ли президента, сенатор Пит и мис Камил?
— Страхувам се, че все още не сме ги намерили.
Колинс се втурна покрай него и излезе през вратата.
— Те бяха затворени в капитанския апартамент точно срещу нас.
Холис отстъпи встрани изненадан.
— Там няма никой — каза с безизразен глас той. — Вече претърсихме тази палуба.
Капитанът нахълта в празния апартамент, но видя само намачканите завивки, обичайния лек безпорядък, който пътниците оставяха. Неговото трудно поддържано самообладание изчезна и той изглеждаше зашеметен донемайкъде.
— Боже мой, те са ги взели.
Холис заговори в микрофона си.
— Майор Дилинджър.
Дилинджър отговори след пет секунди.
— Чувам ви, полковник. Продължавайте.
— Някакви срещи с неприятеля?
— Никакви. Мисля, че успяхме добре да ги подредим.
— Липсват поне двадесет похитители и най-важните пътници. Да си виждал някаква следа от тях?
— Съвсем не, и помен няма от тях.
— Добре, свършете си работата в кораба и накарайте екипажа да го изкара навън във фиорда.
— Няма да стане — каза важно Дилинджър.
— Проблеми?
— Гадните копелета доста са се потрудили вътре в машинното отделение. Изпочупили са всичко. Ще бъде необходима цяла седмица, докато корабът се въведе отново в работно състояние.
— Нямаме никакво захранване?
— Съжалявам, полковник, но това е положението в момента. С тези двигатели до никъде не можем да стигнем. Похитителите са изпотрошили също и генераторите, включително и спомагателните.
— Тогава ще трябва да свалим екипажа и пътниците със спасителните лодки, като използваме ръчните лебедки.
— Не е възможно, полковник. Имаме работа с истински садисти. Те са изпотрошили и спасителните лодки. Дъната им са изтърбушени.
Потресаващият доклад на Дилинджър бе допълнен от приглушен тътен, който дойде от ледника и проехтя във вътрешността на кораба като удари от барабан. Този път нямаше вибрации, само тътен, който се превърна в грохот, от който сърцето спираше да бие. Той продължи близо минута, преди накрая да утихне и замре.
Холис и Колинс бяха и двамата смели мъже — никой никога не би се усъмнил в това — но всеки един от тях видя страх в очите на другия.
— Ледникът е готов да се разцепи — каза мрачно Колинс. — Единствената ни надежда е да отрежем веригите на котвите и да се молим на прилива да ни закара до фиорда.
— Повярвайте ми, няма да видите и следа от прилив в близките осем часа — каза Холис. — Вие говорите с човек, който е вътре в нещата.
— Вие просто преливате от жизнерадостни новини, нали, полковник?
— Не изглежда много окуражаващо, нали?
— Не изглажда много окуражаващо — повтори Колинс. — Това ли е всичко, което може да кажете? На борда на „Лейди Фламбъро“ има близо двеста души. Те трябва да бъдат незабавно евакуирани.
— Аз не мога да махна с магически жезъл и да накарам ледника да изчезне — спокойно обясни Холис. — Мога да сваля няколко души в надуваемите лодки и да извикам нашите хеликоптери да вдигнат и останалите. Но това може да стане едва след час.
В гласа на Колинс се появиха нотки на нетърпение.
— Тогава предлагам да се заемете с това, докато сме все още живи.
Той спря, тъй като Холис рязко вдигна ръка за мълчание.
Очите на Холис се свиха от изумление, когато от слушалката му внезапно проговори един непознат глас.
— Полковник Холис, на вашата честота ли съм? Край.
— Кой, по дяволите, е това? — троснато изрече Холис.
— Капитан Франк Стюарт от кораба „Саундър“ на НЮМА. — Мога ли да ви закарам донякъде?
— Стюарт! — избухна полковникът. — Къде си?
— Ако може да виждате през всички тези дивотии, които висят по вашата надстройка, ще ме откриете да плавам нагоре по фиорда на около половин километър от левия ви борд.