— Останахме седем.
Кошмарът бе по-лош, отколкото предполагаше Амар.
— Колко голям е щурмовият им отряд?
— Двадесет, може би тридесет.
— Седем души от вас държат тридесет от тях под обсада? — изръмжа Амар с тон, пълен със силен сарказъм. — Колко са те? Този път кажи истината, или Ибн ще ти пререже гърлото.
Осман избягваше погледа на Амар. Той бе замръзнал от страх.
— Невъзможно е да се узнае със сигурност — измърмори той. — Може би четирима или повече.
— Четирима души са направили всичко това? — каза Амар, ужасен. Вътре в себе си той кипеше, но желязното му самообладание не позволяваше гневът му да вземе връх. — Ами хеликоптера? Повреден ли е?
Лицето на Осман сякаш просветна малко.
— Не, ние внимавахме да не стреляме в тази част на сградата, където той е паркиран. Бих заложил честта на баща си, че не е бил поразен.
— Само Аллах знае дали командосите не са го повредили — каза Ибн.
— Ние всички ще отидем бързо при Аллах, ако не си го върнем обратно в състояние, годно за летене — каза тихо Амар. — Единственият начин, по който можем да сломим съпротивата на защитниците, е да ударим с всичка сила от всички страни и да ги разгромим просто с численото си превъзходство.
— Може да използваме заложниците, за да се спазарим по някакъв начин с тях — каза Ибн с надежда.
Амар кимна.
— Това е възможност. Американците са слаби, когато се стигне до заплахи със смърт. Аз ще преговарям с нашия непознат враг, докато вие разположите хората за атака.
— Пази се, Сюлейман Азис.
— Бъдете готови за атака, когато сваля маската си.
Ибн се поклони леко и веднага започна да дава заповеди на хората.
Амар скъса парцаливото перде на един прозорец. Платът, който някога е бил бял сега бе остарял и придобил мръсножълтеникав оттенък. Ще свърши работа, помисли си той, след което го завърза за една стара метла и излезе от навеса.
Той вървеше покрай редицата от постройки, служели някога за спални помещения на миньорите, като внимаваше да не го забележат от мелницата, докато не стигна до най-близката пресечка до нея. Тогава той извади пердето иззад ъгъла и го развя нагоре-надолу.
Не последваха изстрели, които да разкъсат дрипавото знаме на мира. Но и нищо друго не се случи. Амар опита, като извика на английски.
— Искаме да преговаряме!
След няколко мига един глас извика обратно:
— No hablo ingles.
За момент Амар се обърка. Чилийските сили за сигурност? Те действали много по-ефективно, отколкото бе смятал. Той можеше свободно да говори английски и да се оправя с френски, но знаеше съвсем малко испански. Колебанието му, обаче, доникъде нямаше да го доведе. Трябваше да види кой препречваше пътя им към успешното бягство.
Той издигна импровизираното знаме, вдигна нагоре свободната си ръка и излезе на пътя пред мелницата за руда.
Той знаеше, че думата за мир е paz и я повтори няколко пъти. Накрая един мъж отвори входната врата и бавно излезе, куцайки на пътя. Той спря на няколко крачки пред сградата и се обърна към него.
Непознатият бе висок, със зелени искрящи очи, които не трепваха нито за миг, както и не обръщаха внимание на дузината дула, щръкнали през прозорци и врати, насочени към него. Очите му се бяха впили единствено в Амар. Черната му коса бе дълга и вълниста, кожата му бе загрубяла и придобила тъмнобакърен цвят от дългото стоене под слънцето. Леко рунтавите вежди и решителните му устни бяха извити в слаба усмивка. Всичко това придаваше на мъжественото, но не твърде красиво лице едно измамно изражение на насмешлива незаинтересуваност, с едва забележими нотки на студена твърдост.
На едната си буза той имаше рана, от която се процеждаше кръв, както и друга рана на едното бедро, която бе превързана с дебела превръзка под разрязания панталон.
Тялото му би могло да бъде и слабо под широкия скиорски костюм, чийто вид рязко контрастираше с всичко наоколо, но Амар не можеше да прецени това със сигурност. Едната му ръка бе гола, докато другата бе с ръкавица и висеше отпуснато под ръкава на скиорското яке.
Само три секунди бяха необходими на Амар, за да проучи своя неприятел — три секунди, за да разбере, че пред него стои опасен човек. Той претърси съзнанието си за няколкото оскъдни думи на испански, които бяха запаметени там. „Можем ли да говорим?“ Да, това ще стигне за начало.