Когато Амар се събуди, той видя само тъмнина. Рамото го болеше така, сякаш вътре в плътта му горяха живи въглени. Той се опита да вдигне ръце към лицето си, но едната му ръка експлодира от болка. Тогава той си спомни как китката и рамото му бяха ударени от куршуми. Вдигна здравата си ръка, за да докосне очите си, но с върха на пръстите си напипа само една здраво стегната превръзка, която бе увита около главата му и покриваше лицето му от челото до брадичката.
Той знаеше, че очите му не можеха да бъдат спасени. Само не и живот в пълна слепота, помисли си той. Опипа около себе си за оръжие или каквото и да е друго, с което би могъл да се самоубие, но единственото, което докосна, бе влажната плоска повърхност на една скала.
Амар не можеше да потисне страха от безпомощността си и изпадна в отчаяние. Той се изправи с мъка на крака, спъна се и падна.
Тогава две ръце го сграбчиха за раменете.
— Не прави никакви движения и не говори, Сюлейман Азис — прошепна Ибн. — Американците ни търсят.
Амар сграбчи ръцете на Ибн за успокоение. Опита се да каже нещо, но откри, че не може да произнася членоразделни думи. Изпод подгизналата от кръв превръзка, която държеше разтрошената му долна челюст, се чуха само животински гърлени звуци.
— Намираме се в малка ниша в една от минните галерии — тихо шепнеше Ибн в ухото му. — Те дойдоха съвсем наблизо, но аз успях да построя една стена, която прикри скривалището ни.
Амар кимна и направи отчаян опит да бъде разбран.
Ибн като че ли успя да премине през безкрайната тъма на съзнанието на Амар и да прочете мислите му.
— Ти искаш да умреш, Сюлейман Азис? Не, няма да умреш. Ние ще си отидем заедно от този свят, но не и минута по-рано от мига, в който реши Аллах.
Амар се потопи в черно отчаяние. Никога преди той не беше се чувствал така дезориентиран, така напълно изгубил самообладание. Болката бе непоносима. Мисълта, че може да изживее дните си в затворническа килия с максимално строг режим, сляп и осакатен, го извади от равновесие. Инстинктът му за самосъхранение го бе напуснал изцяло. Той не можеше да понесе мисълта, че ежедневното му съществуване щеше да зависи от някого — дори този някой да беше Ибн.
— Почини си, братко мой — грижовно каза Ибн. — Ще имаш нужда от цялата си сила, когато дойде време да бягаме от острова.
Амар се строполи и се претърколи на една страна. Раменете му опряха в неравния под на галерията. Земята бе мокра и влагата започна да се просмуква през дрехите му, но той изпитваше твърде силна болка, за да забележи допълнителното неудобство.
Амар все повече и повече отпадаше духом. Провалът му се бе превърнал в кошмар. Той видя Ахмад Язид да стои над него и да се усмихва самодоволно. След това в дълбините на съзнанието на Амар се появи една завеса, която бавно се отвори. Там замъждука слаба светлинка, усили се, грейна и избухна с ослепителен блясък. Точно в този смразяващ миг той зърна бъдещето и намери отговора.
Той ще оцелее, за да отмъсти!
Амар започна да повтаря тези думи, докато накрая самодисциплината му се върна отново.
Първият проблем, който трябваше да реши, бе кой от двамата да убие собственоръчно, Язид или Пит? Той не можеше да действа сам. Вече не беше физически в състояние да убие сам и двамата. В главата му започна да се оформя план. Ще трябва да повери на Ибн част от отмъщението.
Амар изпита болка от това решение, но в края на краищата нямаше друг избор.
Ибн щеше да накара койота да излезе от дупката си, а последният акт на възмездие се падаше на Амар, който щеше да убие усойницата.
64
Пит отказа да лети до дома на носилка. Той седеше в един удобен стол във военния самолет, качил крака върху седалката срещу него, и зяпаше през прозореца към острите, покрити с бели калпачета сняг върхове на Андите. Далеч вдясно той виждаше зелените плата, които бележеха началото на нископланинския масив в Бразилия. Два часа по-късно в далечната сива мараня той съзря очертанията на пренаселения град Каракас, след което се загледа в линията на хоризонта, където тюркоазният цвят на Карибско море се срещаше с кобалтовосиния на небето. От дванадесет хиляди метра височина, набраздената от вятъра вода изглеждаше като плосък лист крепирана хартия.