— Ще му предам думите ви.
Хала се обърна към Пит. Тя чувстваше, че се влюбва в него, но се бореше срещу чувствата си с цялата си воля, която притежаваше. Краката й омаляха, когато хвана ръцете му и вдигна очи към неостаряващото му лице. За миг тя си представи как тялото й бе преплетено с неговото, как ръцете й галеха мускулестата му кожа, но успя бързо да прогони мисълта от главата си. С него тя бе изпитала за миг върховната наслада, от която тъй дълго бе лишавана. Но Хала знаеше, че никога нямаше да може да подели любовта си към Египет с тази към един мъж.
Животът й принадлежеше на онези, чийто живот не бе нищо друго, освен нескончаема бедност и мизерия.
Тя го целуна нежно.
— Не ме забравяй.
Преди Пит да може да отговори, Хала се обърна и забърза нагоре по стъпалата на самолета. Пит остана дълго загледан в празната врата.
Сенаторът прочете мислите му и ги прекъсна.
— Изпратили са линейка да те закара до болницата.
— Болница? — каза равнодушно Пит, като все още наблюдаваше вратата, която се затвори.
Пилотът увеличи оборотите и реактивните двигатели засвистяха. Самолетът започна да рулира към главната писта.
Пит разкъса и свали превръзките от главата и лицето си и ги хвърли в завихрения поток от отпадни газове на самолета. Течението ги подхвана. След миг те се разлетяха и заизвиваха във въздуха подобно на летящи змии.
Чак когато самолетът излетя, той отговори:
— В никакви гадни болници не отивам.
— Малко преиграваш, не смяташ ли? — каза сенаторът с бащинска загриженост, макар съвсем ясно да съзнаваше, че да се опитва да поучава свободолюбивия си син, означаваше напразно да си губи времето и думите.
— С какво ще отидеш до Белия дом? — попита Пит.
Сенаторът кимна към един хеликоптер, който чакаше на стотина метра от тях.
— Президентът се разпореди за транспорта ми.
— Би ли ме спуснал в НЮМА?
Баща му го погледна закачливо.
— Говориш образно, разбира се.
Пит се ухили.
— Никога не ме оставяш да забравя от коя страна на семейството е дошло садистичното ми чувство за хумор.
Сенаторът прегърна здраво сина си през кръста.
— Хайде, непокорни сине, нека да ти помогна до хеликоптера.
Докато Пит стоеше в асансьора и наблюдаваше как номерата на етажите растяха и се приближаваха до този на компютърния комплекс на НЮМА, стомахът му започна да се свива от напрежение, сякаш вътре се бе загнездило пулсиращо кълбо от заплетени нерви. Когато вратите се разтвориха и той излезе куцайки навън, Лили вече го чакаше във фоайето.
Лицето й бе озарено от широка усмивка, която замръзна, когато тя видя уморения му и занемарен външен вид, дългия белег на бузата, подутината от превръзката под плетения рибарски пуловер, който бе заел от баща си, влачещия се крак и бастуна. След това тя храбро се усмихна отново.
— Добре дошъл у дома, моряко.
Тя пристъпи напред и обгърна с ръце врата му. Той трепна от болка и изохка тихичко. Тя отскочи назад.
— О, съжалявам.
Пит я сграбчи.
— Няма нищо.
След това впи устни в нейните. Брадата му застърга по кожата й. Той миришеше на джин — и на възхитителна мъжественост.
— Личи си кои мъже се връщат вкъщи само веднъж седмично — каза тя накрая.
— Също и жените, които чакат — каза той, като отстъпи назад, след което се огледа. — Какво открихте с Хирам, след като заминах?
— Ще оставя Хирам да ти каже — безгрижно отвърна тя, като го хвана за ръка и го поведе през компютърната зала.
Йегър изскочи от един офис. Без нито дума за поздрав или съчувствие към раните на Пит, той започна направо по въпроса.
— Открихме го! — съобщи тържествено той.
— Какво открихте? Реката ли? — попита неспокойно Пит.
— Не само реката. Мисля, че мога да ти посоча и самото място с точност до две квадратни мили от пещерата с древните предмети.
— Къде?
— Тексас. Едно малко градче на границата, наречено Рома.
Йегър имаше самодоволния вид на Тиранозавър Рекс, който току-що е обядвал с бронтозавър.
— Получил е името си от седем хълма, точно както и столицата на Италия, макар че тези тук са доста ниски и незабележими, признавам си. Имало е също така и съобщения за предмети от римско време, за които се говори, че са били изкопани от същия район. Подминати с насмешка, разбира се, от професионалните археолози, но какво ли знаят те?