— Ще видя какво мога да направя — каза Сандекър, като се запали по тази идея, макар че нямаше и най-малка представа какво целеше Пит с това. — Единствената пречка ще бъде Харолд Уисмър. Ако сенаторът ни даде едно рамо, мисля, че ще успеем.
— Обади ми се, ако баща ми се опъва. Ще го склоня.
— Ще поддържам връзка.
Пит върна слушалката на Тринити и се обърна към Лили.
— Отстранени сме от случая — съобщи им той. — Разкопките се поемат от армията. Искат да отнесат древните предмети веднага щом ги нахвърлят в каросериите на камионите.
Очите на Лили се разшириха от ужас.
— Но така ще унищожат свитъците — изохка тя. — След като са престояли хиляда и шестстотин години затворени в пещера под земята, ръкописите от пергамент и папирус се нуждаят от внимателни грижи. Те биха могли да се разпаднат от внезапната промяна в температурата или от най-лекото докосване.
— Чухте ме, че представих същите доводи и на адмирала — каза безпомощно Пит.
Тринити изглеждаше капнал.
— Ами-и-и — провлече той, — да бяхме свършили за днес, а?
Пит погледна към коловете, които отбелязваха външната граница на участъка за претърсване.
— Не още — каза бавно той, като обмисляше нещо. — Нека да си свършим работата. Представлението свършва едва след като падне завесата.
69
Дългият мерцедес спря пред дока на яхтения клуб в пристанището на Александрия. Шофьорът отвори вратата и от задната седалка слезе Робърт Капестер. Облечен в бял ленен костюм и сиво-синя риза с отговаряща по цвят вратовръзка, той не приличаше ни най-малко на Топилцин.
Той бе поведен надолу по няколко каменни стъпала към една моторна лодка, която го чакаше. Той се облегна назад върху възглавниците и започна да се наслаждава на пътуването през пристанището. Скоро излязоха през неговия изход, където в древността се бе издигал прочутият александрийски фар, висок 135 метра, едно от седемте чудеса на света. От останките му бяха останали едва няколко камъка, които по-късно бяха вградени в една арабска крепост.
Моторницата се насоки към една голяма яхта, която бе пуснала котва извън пристанището край широкия и дълъг плаж. Капестер се беше разхождал по нейните палуби и преди. Той знаеше, че яхтата бе дълга четиридесет и пет метра. Тя бе построена в Холандия и имаше меки аеродинамични форми. Тя спадаше към презокеанския клас яхти и развиваше скорост от тридесет възела.
Когато се приближиха до стълбата за качване, лоцманът намали газта и включи моторницата на заден ход. Капестер бе посрещнат на палубата от един мъж с отворена копринена риза, къси панталони и сандали. Те се прегърнаха.
— Добре дошъл, братко — каза Пол Капестер. — Отдавна не сме се виждали.
— Имаш здрав вид, Пол. Бих казал, че ти и Ахмад Язид сте наддали около осем фунта.
— Дванадесет.
— Доста необичайно е да те видя без униформа — каза Робърт.
Пол сви рамене.
— Започва да ми писва от облеклото на Язид и онази тъпа чалма.
Той отстъпи назад и се усмихна на брат си.
— Много си елегантен. Не те виждам в твоите одежди на ацтекско божество.
— Топилцин временно е в отпуска. — Робърт направи пауза и кимна към палубата. — Виждам, че си взел яхтата на чичо Тиъдър.
— Той почти не я използва, след като фамилията напусна бизнеса с наркотици. — Пол Капестер се обърна и поведе брат си към трапезарията. — Заповядай. Обядът е сложен. След като научих, че си станал ценител на шампанското, аз избърсах праха от една бутилка от най-хубавата реколта на чичо Тиъдър.
Робърт пое предложената му чаша.
— Мислих си, че президентът Хасан те е поставил под домашен арест.
— Единствената причина, поради която купих вилата, е заради съществуването на един таен тунел с дължина сто метра, който върви под земята и излиза в една механична ремонтна работилница.
— Която също е твоя собственост.
— Разбира се.
Робърт вдигна чашата си.
— Да пием за грандиозния план на майка и татко.
Пол кимна.
— Въпреки че в този момент твоето положение в Мексико изглежда по-обещаващо от моето в Египет.