Никога, дори и в най-страшните си кошмари, той не се беше виждал в такова невероятно затруднение. Едно погрешно движение, малка грешка в преценката му и за петдесет души морските дълбини щяха да се превърнат в никому неизвестен гроб. Не е честно, крещеше отново и отново на ум той. Не е честно.
Навигационните уреди не функционираха. Комуникационното оборудване мълчеше. Нито един от пътниците не беше управлявал през живота си летателен апарат, дори и малък самолет. Той беше загубил всякаква ориентация и се чувстваше съвсем безпомощен. Необяснимо за него, стрелките на разходомерите за гориво трепкаха в сектора „Празно“. Умът му отказваше да възприеме целия този хаос.
Къде беше пилотът? Какво беше причинило смъртта на втория пилот и бордовия инженер? Кой стоеше зад тази чудовищна лудост? Главата му гъмжеше от въпроси, на които не беше в състояние да отговори.
Единствената утеха на Рубин беше, че не е сам. Заедно с него в пилотската кабина се намираше още един човек.
Едуардо Ибара, член на мексиканската делегация, беше служил някога като механик във военновъздушните сили на своята страна. Бяха изминали тридесет години, откакто за последен път беше работил с гаечен ключ по витлов самолет, но беше започнал да си припомня едно-друго от старите умения, докато седеше в креслото на втория пилот, поел управлението на ръчната газ и разчиташе показанията на приборите за Рубин.
Лицето на Ибара беше кръгло и загоряло, косата му гъста и черна, посребрена тук-там. Раздалечените му кафяви очи бяха безизразни. В своя костюм с жилетка той изглеждаше не на място в пилотската кабина. Беше странно, че по челото му не бяха избили капчици пот, нито пък беше разхлабил вратовръзката си или свалил сакото си.
Той посочи нагоре към небето, което се виждаше през прозореца.
— Доколкото мога да преценя по звездите, бих казал, че летим към Северния полюс.
— Ако питаш мен, летим на изток, над Русия — мрачно заяви Рубин. — Нямам ни най-малка представа за посоката.
— Това, което остана зад нас, беше остров.
— Как мислиш, дали не беше Гренландия?
Ибара поклати глава.
— През последните няколко часа летяхме над вода. Ако беше Гренландия, щяхме все още да се намираме над вечните ледове. Мисля, че прелетяхме над Исландия.
— Господи, от колко време летим на север?
— Никой не може да каже кога пилотът се е отклонил от курса Лондон-Ню Йорк.
Към болезненото объркване на Рубин се прибави ново опасение. Нещастията се трупаха едно след друго. От едно на хиляда шансът да оцелеят бързо се беше смалил на едно на милион.
— Ще се опитам да направя завой на деветдесет градуса на ляво.
— Нямаме друг избор — мрачно се съгласи Ибара.
— Ако се разбием на сушата, може някой да оцелее. А и за опитен пилот ще бъде почти невъзможно да извърши успешно приводняване в открито море на тъмно. Дори и ако по някакво чудо успеем да кацнем във водата без да се разбием, нито един човек, облечен в обикновени дрехи, не бе могъл да издържи повече от няколко минути в ледените води на морето.
— Може би вече е твърде късно. — Представителят на Мексико в ООН кимна към командното табло. Всички предупредителни лампички за гориво светеха на червено. — Боя се, че времето ни във въздуха е на привършване.
Рубин впери невярващ поглед в контролните прибори. Той нямаше откъде да знае, че боингът, който летеше със скорост триста и седемдесет километра в час на хиляда и петстотин метра височина, изразходваше същото количество гориво, както и ако летеше със скорост деветстотин двадесет и пет километра в час на десет хиляди и петстотин метра височина.
— Добре, ще се насочим на запад докато горивото свърши и самолетът падне.
Рубин изтри длани в крачолите на панталоните си и хвана щурвала. Откакто бяха прелетели над върха на ледника, той не беше поемал управлението на самолета. Пое дълбоко дъх и натисна бутона „Изключване на автопилота“, разположен върху щурвала. Не се чувстваше достатъчно уверен, за да вкара самолета във вираж с елероните, затова използва само вертикалното кормило, с което внимателно направи плавен завой. Щом носът се насочи направо, той почувства, че нещо не е наред.
— Оборотите на двигател номер четири падат — каза Ибара. Гласът му съвсем забележимо потрепваше. — Няма достатъчно гориво.
— Не трябва ли да го изключим, или да направим нещо?
— Не съм запознат с процедурата в такива случаи — глухо отвърна Ибара.