Президентът ги позна и бързо се приближи до тях.
— Радвам се да те видя жив и здрав, Дърк — каза той с топла усмивка. — От името на благодарната нация бих искал да ти благодаря за този удивителен подарък.
Пит се изправи на крака, като силно се подпираше на един бастун.
— Мога само да се радвам, че всичко завърши добре. Ако не беше моят приятел Ал и полковник Холис, аз щях да си остана под хълма Гонгора.
— Би ли разсеял мистерията? — попита Шилър. — Как узна, че съкровищата на библиотеката са под този по-нисък хълм, а не под по-високия Гонгора?
— Не бих имал нищо против да си призная — каза президентът, — че ти здравата ни изплаши. Всичко, за което си мислехме тогава, бе „Какво ще стане, ако той вдигне във въздуха не този хълм, който трябва?“.
— Извинявам се за това, че не бях ясен — отговори Пит. — За нещастие, нямаше никакво време за многословни обяснения, за да успокоя страховете на всички. — Той направи пауза и се усмихна широко на баща си. — Много се радвам, че всички вие ми повярвахте. Никога не е имало истинско съмнение за мястото, където е било заровено съкровището. Описанието на Юний Венатор, което бе гравирано на плочата, намерена от Сам Тринити, казваше: „Застанете на север и погледнете право на юг към скалата до реката“. Когато застанах на север от Гонгора и погледнах право на юг, открих, че скалата в Рома се намираше на близо половин километър вдясно от мен в западна посока. Затова се преместих по на запад и малко на север, докато не стъпих на първия хълм, който съвпадаше с описанието на Венатор.
— Как се нарича? — попита сенаторът.
— Този хълм? — Пит вдигна ръце с неопределен жест. — Доколкото знам, той няма име.
— Сега вече има — каза президентът, смеейки се. — Веднага щом доктор Шарп ми позволи да съобщя за откриването на най-великото съкровище в историята на човечеството, ние ще го наречем „Безименни“.
Утринната мъгла се вдигаше от реката и зората на новия ден огряваше долината на Рио Гранде, когато президентът и придружаващите го лица се върнаха във Вашингтон, изпълнени с благоговение от това, което бяха видели.
Пит и Лили седяха на върха на хълма Безименни и вдишваха влажния утринен въздух. Те наблюдаваха как светлините на Рома угасват една след друга. Градчето изглеждаше като картина на Грант Ууд.
Лили го погледна в очите и се усмихна. В очите му сега нямаше онзи израз на твърдост и решителност. Сега те бяха само нежни и замислени. Слънчевите лъчи погалиха лицето му. Той не ги забеляза, почувства само топлината им. Тя знаеше, че мислите му се рееха нейде в миналото.
Успяла бе да разбере, че той бе мъж, когото никоя жена не можеше напълно да притежава. Неговата любов бе неизвестното предизвикателство, което се криеше зад хоризонта, мистерията, която го примамваше с песента на сирени, която само той чуваше. Той бе мъж, който оставяше у жените красиви спомени за страстни романси, но който никога нямаше да се ожени. Тя знаеше, че връзката им бе мимолетна и бе твърдо решена да се възползва от всеки останал за нея миг, докато един ден не се събудеше, за да открие, че той е заминал да търси енигмата, която го чака зад хоризонта.
Лили седна срещу него и опря глава на рамото му.
— Какво пишеше на етикета?
— Етикет?
— Онзи етикет на свитъка, който така бе погълнал вниманието ви с Ал.
— Примамлива следа, водеща към други находки — тихо каза той, като все още гледаше в далечината.
— Къде?
— Под водата. Свитъкът бе озаглавен „Регистрирани корабокрушения с ценни товари“.
Тя го погледна.
— Карта на потънали съкровища.
— Винаги има някъде съкровище — каза той с далечен глас.
— И ти ще го откриеш?
Той се обърна и се усмихна.
— Поне мога да се опитам. За нещастие, чичо Сам рядко ми дава време за това. Все още ми предстои да претърсвам бразилските джунгли за златния град Елдорадо.
Тя му хвърли загадъчен поглед, след което легна по гръб и зарея поглед в угасващите звезди.
— Чудя се къде ли са погребани?
Той бавно прогони виденията за потънали съкровища и погледна надолу към нея.
— Кои?
— Древните смелчаги, които са помогнали на Венатор да спаси колекцията на Библиотеката.