— Не забравяйте за нашата среща — каза той.
После вдигна качулката на парката на главата си, обърна се и се затича към хеликоптера.
Рубин имаше чувството, че от всички страни го притиска огромна тежест, като че ли някаква неумолима сила го тласкаше назад. Предпазният колан и ремъците се бяха впили болезнено в корема и раменете му. Единственото, което видя, когато отвори очи, бяха някакви неясни и призрачни образи. Докато чакаше погледът му да се избистри, той се опита да раздвижи ръцете си, но те изглеждаха приковани на място.
После очите му постепенно започнаха да фокусират и той видя защо.
През разбитото предно стъкло беше нахлула лавина от сняг и лед, която беше затрупала тялото му до гърдите. Рубин направи отчаяно усилие да се освободи. След няколкоминутни опити се отказа. Неотслабващият натиск го караше да се чувства като в усмирителна риза. Нямаше никакъв начин да се измъкне от пилотската кабина без чужда помощ.
Шокът започна бавно да отслабва и той стисна зъби от болка, която изригна от счупените му крака. Стори му се странно, че се чувства така, сякаш краката му бяха потопени във вода. Помисли си, че това е собствената му кръв.
Рубин грешеше. Самолетът беше потънал през леда във вода, дълбока почти три метра, която беше заляла пода на кабината до ръбовете на седалките.
Едва сега той си спомни за Ибара. Обърна глава надясно и присви очи в тъмнината. Дясната страна на носа на самолета беше хлътнала навътре почти до таблото на инженера. Единственото, което успя да види от мексиканския делегат, беше неподвижна, вдигната ръка, която стърчеше през снега и набитите отломъци от приборите.
Рубин се извърна. Внезапното прозрение, че дребничкият мъж, който беше стоял до него по време на това ужасно изпитание е мъртъв, с изпочупени кости, го изпълни с мъка. Другото, което осъзна, беше, че му остава да живее съвсем малко време преди да замръзне и да умре.
Той се разплака.
— Трябва вече да наближаваме! — извика Джордино през шума на двигателя и носещото витло.
Пит кимна и погледна надолу към браздата, която разсичаше коварния лед, осеяна от двете страни с остри, назъбени отломъци. Най-после видя самолета. От тъмнината пред тях неусетно изникна ясно различим предмет. Правите линии на контурите му показваха, че е направен от човешка ръка. Вече летяха над него.
Имаше нещо печално и зловещо във вида на разбития самолет. Едното крило липсваше, а другото беше извито назад към тялото му. Опашката се беше огънала под плачевен ъгъл. Останките приличаха на размазана върху бял килим буболечка.
— Тялото е пропаднало през леда и две трети от него са потопени във водата — отбеляза Пит.
— Не се е подпалил — каза Джордино. — Имали са късмет.
Той повдигна ръка, за да заслони очите си от яркия отблясък на прожекторите на хеликоптера, които осветяваха корпуса на самолета.
— Ей това е добре излъскана обшивка. Момчетата от екипа за техническо обслужване добре са се грижили за него. Мисля, че е бил боинг 720-В. Някакви признаци на живот?
— Никакви — отвърна Пит. — Изглежда доста зле.
— Каква е опознавателната му маркировка?
— Три ивици, които вървят по цялата дължина на тялото, светлосиня и виолетова, разделени от златиста лента.
— Не познавам нито една самолетна компания с такива цветове.
— Спусни се надолу и го обиколи — каза Пит. — Докато намериш място за кацане, аз ще се опитам да разчета надписите.
Джордино направи вираж и като кръжеше, се спусна към останките от катастрофата. Прожекторите за приземяване, монтирани на носа и опашката на хеликоптера, заляха полупотъналия самолет с потоци от ослепителна светлина. Името над декоративните ивици беше изписано с наклонени ръкописни букви, вместо с обичайните и по-лесни за разчитане печатни букви.
— Небюла — зачете на глас Пит. — Небюла еър.
— Никога не съм чувал за нея — каза Джордино, приковал очи към леда.
— Луксозна авиокомпания, която обслужва високопоставени личности. Извършва само чартърни полети.
— Какво, по дяволите, търси тук, толкова далеч от обичайните маршрути?
— Скоро ще разберем, ако има някой останал жив да ни каже.
Пит се обърна към осмината мъже, седнали удобно в топлия търбух на хеликоптера. Всички те бяха подходящо облечени в сини флотски униформи, предназначени за арктически условия. Единият беше корабният хирург, трима бяха лекари, а останалите четирима — групата за аварийни ремонти. Те непринудено си приказваха, като че ли се намираха в автобус, който пътува към Денвър. Между тях по средата на пода, овързани с ремъци, край азбестови костюми и каса с противопожарно оборудване бяха наредени кашони с медикаменти, вързопи одеяла и стелаж с носилки.