Той бързо се отърси от изненадата си и внимателно разгледа незасегнатата половина на лицето. Високите скули, дългата тъмна коса и тъмнокафявото око подсказваха, че това е една много красива жена, отдаде й дължимото Пит.
Той се наведе към прозореца и извика:
— Можете ли да отворите някой от люковете на аварийните изходи?
Грижливо оформената вежда леко се повдигна, но окото изобщо не трепна.
— Чувате ли ме?
В този момент хората на Саймън запалиха портативния генератор и наоколо стана светло като ден. Няколко прожектора, окачени на стойка, заляха самолета с ослепителна светлина. Те бързо свързаха подгревателния агрегат и Саймън започна да тегли шланга по леда.
— Ей тук, на крилото — махна Пит с ръка. — И донесете нещо, с което да срежем прозореца.
Хората от екипа бяха обучени да извършват аварийни ремонти на кораби и умело и без излишни движения се заеха за работа, като че ли освобождаването на пътници, затворени в катастрофирал самолет, беше нещо, което вършеха всеки ден.
Когато Пит се обърна, женското лице беше изчезнало.
Саймън и един от неговите хора се покатериха по изкривеното крило, като внимаваха да не се подхлъзнат, влачейки след себе си шланга с широка гърловина на подгревателния агрегат. Пит усети вълна от горещ въздух и се учуди, че на агрегата е нужно толкова малко време, за да загрее.
— Ще ни трябва оксижен, за да проникнем вътре — каза той.
Лицето на Саймън придоби престорено надменен израз.
— Предстои ти да се убедиш, че флотата на САЩ пипа доста фино. Отдавна не използваме тези груби дърварски методи. — Той извади от джоба си портативен инструмент, който се захранваше от батерии. Натисна бутона и малкият абразивен диск в единия му край започна да се върти. — Минава през алуминий и плексиглас като през масло.
— Почвай — сухо каза Пит, като се отдръпна, за да не пречи.
Саймън устоя на думата си. Малкият ъглошлайф успя да среже дебелия външен илюминатор за по-малко от две минути. По-тънкият вътрешен лист му отне само тридесет секунди.
Пит се наведе, провря ръката си вътре и запали джобното си фенерче. От жената нямаше и следа. Студената вода на фиорда хвърляше отблясъци на светлината на фенерчето. Тя се плискаше около ръбовете на близките празни седалки.
Саймън и Пит вкараха края на шланга през илюминатора, а после бързо се отправиха към предната част на самолета. Хората от флотата бяха успели да проникнат под водата и да освободят резето на главния изход, но както се очакваше, вратата беше заклинена. Те бързо пробиха отвори и навиха в тях резбовани куки от неръждаема стомана, прикрепени към кабели, които водеха към снегохода.
Човекът на кормилото включи на скорост и снегоходът бавно започна да се движи напред, докато кабелите се изпънаха. После форсира двигателя, металните резбовани шипове зацепиха и малкият снегоход с мъка пое напред. В продължение на няколко секунди изглеждаше, че нищо няма да се случи. Чуваше се само ръмженето на ауспуха и скърцането на веригите, които бяха задълбали в леда.
След изпълнено с тревога очакване, в студа се разнесе нов звук — нечовешко стържене на оказващ съпротива метал, а после долният край на вратата на салона се показа над водата. Кабелите бяха свалени от куките и целият спасителен екип се приведе, подложи рамене под вратата и започна да повдига нагоре, докато тя се отвори със скърцане почти напълно.
Вътрешността на самолета беше тъмна и зловеща.
Пит се наведе над тясната ивица открита вода и надзърна в неизвестността. Мрачното любопитство караше стомаха му да се свива. Фигурата му хвърляше сянка върху водата, заляла пътеката между седалките в пътническия салон и отначало той не можа да види нищо, освен отблясъците от стените на бордната кухня.
Беше необичайно тихо и никъде не се виждаха човешки останки.
Пит се поколеба и погледна назад. Доктор Гейл и неговият лекарски екип стояха зад него, вперили погледи в тревожно очакване, докато хората на Саймън развиваха кабел от портативния генератор, за да осветят вътрешността на самолета.
— Влизам — каза Пит.
Той прескочи отвора в леда и изчезна в самолета. Приземи се върху пода във вода, която се плискаше над коленете му. Имаше чувството, че краката му са били внезапно пронизани от хиляди иглички. Той прецапа покрай преградата и излезе на пътеката, която разделяше седалките за пътници в салона. Зловещата тишина действаше на нервите му. Единственият звук, който се чуваше, беше плискането на водата при всяка негова стъпка.