А после ужасен се закова на място. Най-лошите му страхове разцъфнаха като венчелистчетата на някое отровно цвете.
Пит се озова пред невиждащите очи на море от призрачно бледи лица. Никой не помръдна, никой не премигна, никой не проговори. Те просто седяха със затегнати предпазни колани по седалките, вперили в него невиждащи погледи на мъртъвци.
10
По тила на Пит полази студ, по-смразяващ от ледения въздух. Светлината, която идваше отвън, се процеждаше през илюминаторите и хвърляше призрачни сенки върху стените. Той местеше поглед от седалка на седалка, като че ли очакваше някой от пасажерите да махне с ръка за поздрав или да каже нещо, но те седяха неподвижни, като мумии в гробница.
Той се надвеси над един мъж с пригладена назад тъмноруса коса, разделена на път точно по средата, който седеше на седалка до пътеката. Нищо в израза на лицето му не говореше за агония. Очите му бяха полуотворени, като че ли всеки момент щяха да се затворят и той да потъне в сън, устните бяха притворени съвсем естествено, челюстта леко увиснала.
Пит повдигна отпуснатата ръка, постави крайчетата на пръстите си малко под основата на палеца и ги притисна към артерията, която минаваше под кожата, от вътрешната страна на китката. Не долови никакъв пулс — сърцето беше престанало да бие.
— Усещаш ли нещо? — попита доктор Гейл, който беше нагазил във водата и като го подмина, започна да преглежда друг пътник.
— Мъртъв е — отвърна Пит.
— Този също.
— Каква е причината?
— Все още не мога да кажа. Липсват видими рани. От настъпването на смъртта е изминало малко време. По нищо не личи да са изпитвали силна болка или да са се мъчили. Цветът на кожата не предполага задушаване.
— За последното си прав — каза Пит. — Кислородните маски все още са на багажните лавици над седалките.
Гейл бързо преминаваше от човек на човек.
— Ще знам повече след по-подробен преглед.
Той спря за малко, докато Саймън довършваше монтажа на едно осветително тяло над вратата и на безопасно разстояние от водата. Морският офицер махна навън и изведнъж ярка светлина обля вътрешността на пътническия салон.
Пит огледа салона. Единствената забележима повреда беше лекото огъване на тавана. Всички седалки бяха вдигнати, а токите на коланите закопчани.
— Не мога да повярвам, че просто са седели тук, потопени във вода до кръста и са умрели от измръзване, без да помръднат — каза той, докато проверяваше за признаци на живот една възрастна дама с кестенява коса. Тя изглеждаше така, сякаш просто спеше. От пръстите й висеше малка молитвена броеница.
— Очевидно всички са били мъртви още преди самолетът да кацне на леда — предположи Гейл.
— Логичен извод — промърмори Пит, който бързо обхождаше с поглед редиците от седалки, като че ли търсеше някого.
— Смъртта вероятно е настъпила в резултат на отровни пари.
— Да усещаш някаква миризма?
— Не.
— Нито пък аз.
— Какво остава тогава?
— Погълната отрова.
Гейл изгледа Пит изпитателно.
— Говориш за масово убийство.
— Нещата явно отиват натам.
— Щеше да ни бъде от полза, ако имахме свидетел.
— Имаме такъв.
Гейл настръхна и припряно обходи с поглед бледите лица.
— Забелязваш някой, който все още диша? Покажи ми го.
— Преди да проникнем вътре — обясни Пит — през един от илюминаторите ме гледаше някаква жена. Сега не я виждам.
Преди Гейл да успее да отговори, Саймън нагази във водата по пътеката и спря. В широко отворените му очи се четеше ужас и недоумение.
— Какво става, по дяволите? — Той застина и потресен огледа салона. — Та те изглеждат като восъчни фигури в някой музей.
— По-добре кажи като трупове в морга — сухо отвърна Пит.
— Нима са мъртви? Всички? Сигурен ли си напълно?
— Някой е оцелял — отговори Пит — и се намира или в пилотската кабина, или в тоалетните в задната част.
— В такъв случай трябва да се погрижа за него — каза Гейл.