Пит кимна.
— Мисля, че ще бъде най-добре да продължиш с прегледите, със слабата надежда да откриеш искрица живот у някой от тези хора. Саймън може да провери в пилотската кабина. Аз ще ида назад и ще претърся тоалетните.
— А какво ще правим с всички тези вкочанени трупове? — попита без капчица уважение Саймън. — Не трябва ли да уведомим капитан Найт и да започнем да ги пренасяме на кораба?
— Остави ги така, както са — тихо каза Пит, — и стой настрана от радиото. Ще докладваме на капитан Найт лично. Запечатай вратата и забрани достъпа до вътрешността на самолета. Същото се отнася и за твоя лекарски екип, докторе. Не пипайте нищо, освен ако не е абсолютно наложително. Тук се е случило нещо, което не сме в състояние да разберем. За катастрофата вече се е разчуло. До няколко часа тук ще се струпат като скакалци експерти за самолетни катастрофи и представители на средствата за информация. Най-добре да не даваме гласност на това, което сме открили, докато не се свържем със съответните органи на властта.
Саймън се замисли за момент над думите на Пит.
— Ясно!
— Хайде тогава да се размърдаме и да потърсим някой оцелял.
Разстоянието, което при нормални обстоятелства Пит би изминал за двадесет секунди, му отне почти две минути, през които той с усилие си проправяше път през водата, която достигаше до бедрата му, преди да стигне до тоалетните. Краката му вече бяха започнали да се вкочаняват и не беше нужно доктор Гейл да му казва, че ако в следващия половин час не ги подсуши и стопли, рискува да получи измръзване.
Жертвите на смъртта щяха да бъдат повече, ако самолетът пътуваше пълен с пътници. Но дори и при положение, че доста от седалките не бяха заети, той успя да преброи петдесет и трима души.
Пит спря, за да прегледа една стюардеса, която седеше облегната на задната преграда. Главата й беше наклонена напред и русата й коса се беше разпиляла по лицето. Не откри пулс.
Той стигна до отсека, където се намираха тоалетните. На три от тях имаше знак „Свободно“ и той погледна вътре. На четвъртата имаше знак „Заето“ и вратата беше заключена. Вътре сигурно имаше някой, който беше превъртял ключа.
Той почука силно по вратата и каза:
— Разбирате ли ме? Дошъл съм да ви помогна. Моля ви, опитайте се да отключите вратата.
Пит приближи ухо до таблата и си помисли, че чува тихо хлипане от другата страна, последвано от приглушен разговор, като че ли двама души разговаряха шепнешком.
Той повиши глас.
— Дръпнете се. Ще разбия вратата.
Пит вдигна крака си, от който капеше вода и рязко, но отмерено я ритна, така че да счупи ключалката, без да разбие вратата върху онзи, който беше вътре. Петата му удари точно над облата дръжка и езичето изскочи от рамката. Вратата поддаде с около два сантиметра. Той леко я натисна с рамо и тя хлътна навътре.
В тясната задна част на помещението, покачени върху тоалетната чиния, която стърчеше над водата, трепереха сгушени две жени. Те се бяха вкопчили една в друга, за да се крепят. Всъщност тази, която се беше вкопчила, беше униформена стюардеса. В разширените й от тревога очи се четеше страх на гълъбица, попаднала в капан. Тя стоеше изправена върху десния си крак, а левият беше неестествено изпружен встрани. Изкълчено коляно, досети се Пит.
Другата жена се стегна. Погледът, който отправи към Пит, беше пълен с предизвикателство. Пит веднага позна в нея привидението от прозореца. Част от лицето й все още беше покрито със съсирена кръв, но сега и двете очи бяха отворени и в тях се четеше смразяваща омраза. Пит беше изненадан от нейната враждебност.
— Кой сте вие и какво искате? — дрезгаво попита тя с едва доловим акцент.
Глупав въпрос, беше първата мисъл, която мина през ума на Пит, но веднага съобрази, че сприхавото предизвикателство на жената се дължи на шока. Момчешката усмивка, с която й отвърна, беше предназначена да внуши доверие.
— Казвам се Дърк Пит. Член съм на спасителен екип от американския кораб „Поулър Иксплорър“.
— Можете ли да го докажете?
— Съжалявам, оставил съм шофьорската си книжка у дома. — Това граничеше с абсурд. Той опита да подходи по друг начин, облегна се на рамката на вратата и нехайно скръсти ръце. — Моля ви, не се плашете — помъчи се да ги успокои той. — Искам да ви помогна, не да ви причиня зло.
Стори му се, че стюардесата се отпусна за миг, погледът й се смекчи, а крайчетата на устните й се повдигнаха в плаха усмивка. После страхът отново я сграбчи и тя се разрида неудържимо.