— Извинявай, прелестно създание, да си виждало някъде наоколо една стара вещица?
Очите на Хала се навлажниха и когато се усмихна, по лицето й се стичаха сълзи:
— Вие сте добър човек, мистър Пит. Благодаря ви.
— Старая се, бога ми, старая се — шеговито каза той.
Пит беше донесъл на връщане няколко одеяла, с които я зави. Той постави едната си ръка под коленете й, а другата около кръста й и я повдигна без видимо усилие. Докато я носеше по пътеката, вкочанените му крака се огънаха, той залитна и успя да възстанови равновесието си едва след няколко стъпки.
— Добре ли сте? — попита тя.
— Нищо, което чашка уиски „Джак Даниълс“ от Тенеси да не може да излекува.
— Веднага щом се завърна у дома, ще ви изпратя цяла каса.
— Къде е домът ви?
— В момента в Ню Йорк.
— Нека следващия път, когато съм в града, да вечеряме заедно.
— Това ще бъде чест за мен, мистър Пит.
— За мен също, мис Камил.
Хала повдигна вежди.
— Успели сте да ме познаете в това отвратително състояние?
— Признавам, че това стана едва когато пооправихте малко лицето си.
— Простете, че ви причинявам всички тези неприятности. Краката и стъпалата ви сигурно са замръзнали от студ.
— Това е малко неудобство в сравнение с правото, което имам да кажа, че съм държал в ръцете си генералния секретар на ООН.
Невероятно, наистина невероятно, помисли си Пит. Това беше изключително успешен ден. Да определи среща на единствените три жени, при това привлекателни, които се намираха наоколо в тази огромна ледена пустиня, в разстояние на тридесет минути, съвсем определено беше рекордно постижение. За него то значеше повече от откриването на руската подводница.
Петнадесет минути по-късно, след като Хала, Рубин и стюардесата бяха удобно настанени в хеликоптера, Пит застана пред пилотската кабина и махна на Джордино, който му отвърна с вдигане на палеца. Носещите витла зацепиха и сред облак от снежинки хеликоптерът се издигна във въздуха, завъртя се на сто и осемдесет градуса и се отправи към „Поулър Иксплорър“. Едва когато той се издигна на достатъчна височина и пое по пътя си, Пит докуцука до подгревателния агрегат.
Той събу пълните си с вода ботуши и подгизнали чорапи и протегна крака пред изпускателната тръба, като поглъщаше топлината и приемаше с благодарност пронизващата болка, която показваше, че кръвообращението му се възстановява. Едва усети приближаването на Саймън.
Саймън спря и застана, вперил поглед в огънатите стени на самолета. Той вече не му изглеждаше изоставен. За него фактът, че вътре се намираха мъртъвци, му придаваше вид на костница.
— Представители на Обединените нации — замислено промълви Саймън. — Такива ли са били?
— Няколко са били членове на Общото събрание — отвърна Пит. — Останалите са били директори и сътрудници на специализираните агенции на ООН. Според Камил повечето са се връщали от обиколка на организациите по места.
— Кой би имал интерес от смъртта им?
Пит изстиска чорапите си и ги метна върху тръбата на подгревателя.
— Нямам представа.
— Терористи от Близкия Изток? — продължи да упорства Саймън.
— За мен е новост, че са започнали да прибягват към отрова, за да убиват.
— Как са краката ти?
— Затоплят се лека-полека. А твоите?
— Флотата ни снабдява с ботуши за лошо време. Моите са сухи и топли като току-що препечена филийка.
— Ура за предвидливите адмирали — промърмори Пит язвително.
— Бих казал, че един от тримата оцелели е свършил мръсната работа.
Пит поклати глава.
— Ако в действителност се докаже, че става дума за отрова, тя сигурно е била сложена в храната в кухнята на летището, преди да я натоварят на борда на самолета. Главният стюард или някоя от стюардесите би могла да го направи и в бордната кухня.
— Твърде трудно е да се постави отрова в петдесет блюда едно по едно, без да бъдеш забелязан.
— А в напитките? — отново попита Саймън.
— Ама че упорито копеле си.
— Защо да не поумуваме, докато ни сменят?
Пит провери чорапите си. Все още бяха влажни.
— Добре де, възможно е в напитките, особено в кафето и чая.
Саймън изглеждаше доволен, че една от теориите му е приета.