— Изкупителни жертви?
Топилцин не отговори.
Ривас, впил очи в невъзмутимото лице, изведнъж разбра.
— Не! — избухна той. — Сигурно не говорите сериозно.
— Нашата страна отново ще се нарича с името, дадено й от ацтеките — Теночтитлан — невъзмутимо продължи Топилцин. — Държавата ни ще бъде религиозна. Официалният език ще бъде нахуатл. Разрастването на населението ще бъде ограничено със строги мерки. Чуждестранните предприятия ще станат държавна собственост. Единствено местните жители ще имат право да живеят в границите на страната. Всички останали ще бъдат прогонени от нея.
Ривас беше смаян. Той седеше пребледнял и слушаше мълчаливо.
— Няма вече да купуваме никакви стоки от Съединените щати, нито пък на вас ще бъде разрешено да купувате нашия нефт. Дълговете ни към банките по света ще бъдат обявени за недействителни, а всички чуждестранни активи ще бъдат конфискувани. Освен това настоявам да ни бъдат върнати земите в Калифорния, Тексас, Ню Мексико и Аризона. И за да постигна това, възнамерявам да пусна през границата милиони мои сънародници.
Заплахите на Топилцин звучаха наистина страховито. Обърканият ум на Ривас трудно можеше да обхване всички ужасни последствия.
— Чиста лудост — отчаяно заяви Ривас. — Президентът никога не ще пожелае да изслуша тези абсурдни искания.
— Той няма да повярва на това, което казвам?
— Никой здравомислещ човек няма да го стори.
В своето смущение Ривас беше отишъл твърде далеч.
Топилцин бавно се изправи и с немигащи очи и сведена глава глухо изрече:
— В такъв случай трябва да му изпратя съобщение, което ще разбере.
Той вдигна ръце над главата си и ги разпери към тъмното небе. Като че ли по даден знак се появиха четирима индианци. Облеклото им се състоеше единствено от къси наметала, прихванати около врата. Като пристъпваха от всички страни, те бързо усмириха Ривас, който замръзна от изненада, отнесоха го до каменния олтар с издялани в камъка черепи и кръстосани кости и го хвърлиха по гръб, като го държаха за ръцете и краката.
В началото Ривас беше твърде зашеметен, за да протестира, твърде изненадан, за да проумее намерението на Топилцин. Но когато поразен от страх осъзна какво щеше да се случи, той изкрещя:
— О, господи! Не! Не!
Топилцин изгледа с хладно презрение ужасения американец, в очите на който се четеше будеща съжаление уплаха, и приближи до олтара. Той кимна и един от мъжете разкъса ризата на Ривас, като оголи гърдите му.
— Не правете това! — започна да се моли Ривас.
Във вдигнатата ръка на Топилцин изневиделица се появи остър като бръснач нож от обсидиан. Застиналото във въздуха черно, гладко като огледало острие хвърляше отблясъци на лунната светлина.
Ривас изкрещя — последният звук, който някога щеше да издаде.
Ножът рязко се спусна.
Високите статуи колони гледаха кървавата сцена, която се разиграваше в краката им, с каменно безразличие. Те бяха ставали свидетели на тази ужасна проява на нечовешка жестокост хиляди пъти, преди хиляда години. В изсечените им, проядени от времето очи не трепна и капчица жалост, когато все още туптящото сърце на Ривас бе изтръгнато от гърдите му.
13
Въпреки хората и оживлението наоколо му, Пит беше запленен от дълбоката тишина на студения Север. В нея се криеше някакво невероятно спокойствие, което сякаш поглъщаше гласовете и звуците на машините. Той се чувстваше така, сякаш се намираше скован от самота в хладилник, в някакъв безлюден свят.
Най-сетне се развидели. Светлината се процеждаше през странна сива мъгла, която правеше невъзможно образуването на сенки. Към десет часа ледената мъгла започна да се изпарява под лъчите на слънцето и небето доби мек, млечнооранжев цвят. Ефирната светлина правеше скалистите върхове, които се издигаха над фиорда, да изглеждат като надгробни камъни в покрито от сняг гробище.
Обстановката около мястото на катастрофата започваше да заприличва на военно нашествие. Първи пристигнаха пет хеликоптера на ВВС, които носеха на борда си отряд въоръжени до зъби мъже с решителен вид от специалните армейски сили. Те незабавно отцепиха корпуса на самолета и започнаха да патрулират из целия район. Час по-късно се приземиха федералните експерти по самолетни катастрофи и се заеха да маркират разпръснатите останки и да ги подготвят за извозване. Последва ги екип от патолози, които започнаха да поставят картончета с имена по труповете и да ги товарят в хеликоптерите, които бързо ги пренасяха по въздуха до моргата на военновъздушната база в Туле.