Вятърът, който духаше насреща му, се усили и той едва успяваше да се задържи на крака. Продължи да се влачи слепешком напред, забил поглед в краката си, броейки крачките си, притиснал главата си с ръце. Знаеше, че е невъзможно да се движи без ориентир, без постепенно да започне да обикаля в кръг. Знаеше също, че би могъл да мине само на няколко метра от лагера на археолозите, без да го забележи и да продължи да се препъва, докато не се свлече от изтощение върху леда.
Въпреки големия студ и силния вятър, дебелото му облекло го топлеше доста добре, а съдейки по ударите на сърцето си, можеше да каже, че не се напряга излишно.
Когато прецени, че са намира в близост до бараката, Пит спря. После продължи да върви и когато измина още тридесет крачки, отново спря.
Обърна се надясно и се отдалечи на около три метра, така че да може да вижда следите си, които идваха от обратната посока и постепенно се губеха в падащия сняг. После тръгна успоредно на първата пътека, като оглеждаше ивицата така, като че ли търсеше някакъв предмет на морското дъно. Той измина около шестдесет крачки преди старите му стъпки да започнат да избледняват и изчезват в снега.
Пит обходи пет ивици преди отново да завие надясно и да повтори същата схема, докато не се увери, че се е върнал при затрупаната вече осова линия. След това започна отново обхода, този път от другата страна. При третата ивица се препъна в една снежна пряспа и когато падна, се удари в метална стена. Той тръгна покрай нея и свърна два пъти преди да открие едно въже, което водеше към вратата. С дълбока въздишка на облекчение Пит я отвори, сгряван от мисълта, че животът му се бе намирал в опасност, но беше победил. Той пристъпи вътре и застина.
Това не беше жилищното помещение, а по-скоро голям заслон от типа на „Куонсет“1, който покриваше поредица от разкопки в почистената от лед почва. Температурата вътре бе малко над точката на замръзване, но той беше благодарен, че се е спасил от ураганния вятър.
Единствената светлина идваше от колманов фенер. Отначало си помисли, че в постройката няма никой, но после от изкопа в земята се подадоха глава и чифт рамене. Фигурата беше коленичила, обърната с гръб към Пит и по всичко личеше, че цялото й внимание е насочено към грижливото изстъргване на дребния чакъл от малка издатина в изкопа.
Пит излезе от сянката и погледна надолу.
— Готова ли сте? — попита той.
Лили се извърна, повече учудена, отколкото сепната. Светлината блестеше в очите й и всичко, което виждаше, беше един неясен силует.
— Готова за какво?
— Да излезем из града.
Едва сега разпозна гласа. Тя вдигна фенера и бавно се изправи. Впери поглед в лицето му, отново запленена от очите на Пит, а той беше очарован и възхитен от тъмночервената й коса, която хвърляше огнени отблясъци на ярката светлина на съскащия фенер.
— Мистър Пит… нали така? — Тя свали дясната си ръкавица и протегна ръка.
Той също свали ръкавицата си, пресегна се и здраво я стисна.
— Предпочитам привлекателните дами да ме наричат Дърк.
Тя се чувстваше като засрамено малко момиче, гневеше се на себе си, че не е гримирана и се чудеше, дали той е забелязал мазолите по ръката й. На всичко отгоре почувства как се изчервява.
— Лили… Шарп — заекна тя. — Моите приятели и аз се надявахме, че ще можем да ти благодарим за снощи. Мислех, че се шегуваш за вечерята. Наистина не предполагах, че ще те видя отново.
— Както чуваш — той замълча и кимна с глава към виещия навън вятър, — дори виелицата не можа да ме спре.
— Ти си направо луд.
— Не, просто глупав, защото си помислих, че ще мога да изпреваря арктическа буря.
И двамата се засмяха и напрежението се стопи. Лили понечи да излезе от изкопа. Пит пое ръката й, за да й помогне. Тя потрепна от болка и той бързо я пусна.
— Би трябвало все още да си на легло.
Лили бойко се усмихна.
— Е, още съм схваната и тялото ми е осеяно със синини, които не мога да ти покажа, но ще живея.
Пит вдигна фенера и обходи с поглед странно разположените камъни и разкопките.
— Над какво работите тук?
— Древно ескимоско поселище, което е било населено от първи до пети век от Новата ера.
— Дали ли сте му някакво име?
— Наричаме този обект Гронквист Бей Вилидж, на името на доктор Хайрам Гронквист, който го открил преди пет години.
1
„Куонсет“ — американска търговска марка на тип заслони от ламарина с объл покрив. — Б.пр.