— За президента — каза той с испански акцент.
Един от пощенските служители описа пакета и отрази времето на получаване. После вдигна поглед и се усмихна:
— Все още ли вали?
— По-скоро ръми.
— Напълно достатъчно, за да ти вгорчи живота.
— И да забави движението — кисело добави куриерът.
— Приятен ден, все пак.
— И на вас.
Куриерът излезе, а пощенският служител взе пакета и го пусна под флуороскопа. Той се отдръпна и погледна към екрана, където рентгеновите лъчи откроиха предмета под опаковката.
Лесно определи, че това е дипломатическо куфарче, но изображението го изненада. Вътре нямаше и следа от папки или документи, никакъв твърд предмет с ясно изразени контури, нищо, което да прилича на експлозиви. Той отдавна се занимаваше с рентгенографско опознаване, но съдържанието на куфарчето го озадачи.
Вдигна слушалката на телефона и помоли човека в другия край на линията да дойде. След по-малко от две минути се появи агент от охраната с куче.
— Имаш нещо за Суийтпий2 ли? — попита агентът.
Пощенският служител кимна и постави пакета на пода.
— Не мога да определя на флуороскопа какво има вътре.
Суийтпий никак не приличаше на своя съименник. Тя беше мелез, резултат от кратка любовна връзка между зайчар и дакел. С огромни кафяви очи, дебело малко тяло, което се крепеше на къси тънки крака, Суийтпий беше отлично обучена да надушва всякакви експлозиви, от най-обикновени до съвсем рядко използвани. Докато двамата мъже наблюдаваха, тя обиколи пакета клатушкайки се, а носът й потрепваше като на някоя закръглена важна дама, която се намира на щанд за парфюми.
Изведнъж тя се наежи, козината по врата и гърба й настръхна и Суийтпий започна да отстъпва назад.
На лицето й се появи странно, подозрително изражение, примесено с отвращение и тя започна да ръмжи.
Агентът изглеждаше учуден.
— Това не е обичайната й реакция.
— Има нещо странно тук — каза пощенският служител.
— До кого е адресиран пакетът?
— До президента.
Агентът отиде до телефона и набра някакъв номер.
— По-добре да извикаме Джим Герхарт да дойде тук.
Герхарт, специален агент, който отговаряше за физическата безопасност на персонала в Белия дом, се отзова на обаждането, докато обядваше набързо на бюрото си и веднага тръгна към залата за приемане на пощенски пратки.
Той забеляза реакцията на кучето и внимателно огледа пакета под флуороскопа.
— Не виждам никакви проводници или детонатор — провлачено, като истински кореняк от Джорджия, каза той.
— Не е бомба — съгласи се пощенският служител.
— Добре, дайте да го отворим.
Червената копринена опаковка беше внимателно свалена. Под нея се показа черно кожено дипломатическо куфарче. По него нямаше никакви надписи, нито дори името на производителя или номера на модела. Вместо ключалка с цифрова комбинация, на двете закопчалки имаше отвори за ключ.
Герхарт натисна закопчалките едновременно. И двете изщракаха.
— Решаващият момент — каза той, като се усмихваше предпазливо.
Постави ръцете си в краищата на капака и започна бавно да го повдига, докато той се отвори и пред очите им се откри съдържанието на куфарчето.
— Исусе! — изпъшка Герхарт.
Лицето на агента от охраната пребледня и той се извърна. Пощенският служител, комуто се догади, се задави и като се олюляваше, се запъти към тоалетната.
Герхарт тръшна капака.
— Отнесете това нещо в болницата на университета „Джордж Вашингтон“.
Агентът от охраната не можа да отговори, докато не преглътна киселата жлъчка, която се беше надигнала в гърлото му. Най-сетне той се изкашля.
— Истинско ли е това чудо, или някаква хелоуинска3 закачка, или пък подарък?
— Истинско е — мрачно каза Герхарт. — И повярвай ми, никакъв подарък не е.
В своя кабинет в Белия дом Дейл Никълс се облегна във въртящия се стол и нагласи очилата си за четене. За може би десети път той започна да разглежда внимателно съдържанието на дебела папка, изпратена му от Армандо Лопес, назначеният от президента старши директор, който отговаряше за въпросите, свързани със страните от Латинска Америка.
Никълс имаше вид на университетски професор, какъвто всъщност и беше, когато президентът го убеди да смени спокойната университетска аудитория в Станфорд с политическата вакханалия във Вашингтон. Неговото първоначално нежелание се беше превърнало в учудване, когато откри, че притежава скрит талант да управлява бюрократичния апарат в Белия Дом.
3
Хелоуин — денят на Вси Светии. На този ден децата се маскират и ходят по къщите, където плашат хората и получават дарове. — Б.пр.