Съкровището на Аптор

Самуел Дилейни Съкровището на Аптор

Разбиват се вълните в лилавия зрак

на двойното безсъние. На кея

пристават кораби… Но ще отплавам пак,

през обръчи от страх и огън път верен ще намеря.

И нека ярки сводове крепят нощта

с въже от вятър и отломки светлина.

Изправен под звездите, аз ще кажа: „Ето,

стоял съм върху камък, гледал съм небето“.

Встъпителни стихове на епическата поема за сблъсъка между Лептар и Аптор от едноръкия поет Гео

След това я заведоха на брега на морето. Не се чувствуваше съвсем добре, затова седна на една скала и зарови ходила във влажния пясък. Присви рамене и се загледа над водната повърхност.

— Беше ужасно. Страшно. Защо трябваше да ми го показвате? Та той беше просто едно малко момче. Какво ли ги е накарало да му сторят всичко това?

— Това е само филм. Показахме ти го, за да се учиш.

— Да, но филм за нещо, което наистина се е случило!

— Преди няколко години и на няколкостотин мили оттук.

— Но така или иначе се е случило! Следили сте ги с лъч, и когато образът се появил на екрана, сте заснели филма, и… Защо ми го показахте?

— Спомни си какво сме те учили.

Но тя не можеше да си спомни: съзнанието й все още бе във властта на видяното — бързи движения, алени одежди, мъчителна агония.

— Той бе само едно дете — промълви тя, — На не повече от единайсет-дванайсет години.

— Ти самата си още дете. Още не си навършила шестнайсет.

— Какво трябваше да науча?

— Огледай се. Трябва да виждаш нещо.

Но картината бе все още твърде жива, твърде алена, твърде ярка…

— Трябва да го научиш още тук, на този бряг — то е сред дърветата ей там, в скалите тук долу, в черупките около нозете ти. Ти го виждаш, но не го разпознаваш. — Гласът му стана по-мек. — Всъщност ти си чудесна ученичка. Възприемаш бързо. Спомняш ли си нещо от заниманията но телепатия преди месец?

— „Чрез метод, подобен на радиоизлъчването и приемането — започна тя, — синапсовите структури на съзнателната мисъл се прочитат от едната мозъчна кора и се дуплицират в другата, в резултат на което получаваме точно копие на сензорните впечатления…“ Но аз не мога да го правя, тъй че методът не ми помага!

— А историята? Ти се представи много добре на изпита. Помага ли ти, в такъв случай, знанието за събитията в света преди и след Големия ножар?

— Не знам. Но е… интересно.

— Филмът, който видя, е донякъде исторически. Тоест, разказва за неща, случили се в миналото.

— Да, но беше толкова… — Погледът й пробягна уплашено по блестящите вълни. — Страшно…

— Значи историята ти харесва само защото е интересна? Никога ли не си си задавала въпроса какви са причините за постъпките на хората в тия твои книжки?

— Да, искам да знам причините. Искам да знам защо са приковали онзи човек на дъбовия кръст. Искам да знам защо са му сторили всичко това.

— Добър въпрос… който ми напомня нещо: горе-долу по същото време, когато са го приковавали на кръста, в Китай било решено силите на Вселената да бъдат представяни чрез кръг, половината черен, половината бял. Но за да не забравят, че не съществува чиста сила, нито само една-единствена причина за нещата, сложили бяло петно върху черната половина и черно — върху бялата. Интересно, нали?

Тя се намръщи заради промяната в темата. Но той продължаваше да говори:

— А спомняш ли си историята за влюбения златар, който в автобиографията си писал, че когато бил на четири години, той и баща му видели Митичния саламандър върху плочата пред огнището; бащата грабнал момчето и го запратил на полицата със съдините в другия край на стаята, като измърморил, че Челини бил още твърде малък, за да запомни случката, ако не е придружена с болка.

— Спомням си — отвърна тя. — Спомням си как Челини казал, че не е сигурен дали болката от удара била причината да запомни Саламандъра, или Саламандърът бил причината да запомни удара.

— Да! Да! — извика той. — Това е! Причината, причините… — От силното вълнение качулката му се смъкна назад и тя видя лицето му в медната следобедна светлина. — Не забелязваш ли схемата?

Набраздено чело, бръчици като паяжина около очите, тя проследи белезите на годините по лицето му и сведе поглед.

— Само че не знам какво е саламандър.

— Прилича на сините гущери, дето пеят под прозореца ти — обясни той, — само че не е син и не пее.

— Тогава защо е било нужно да го запомнят? — тросна се тя. Но той вече не гледаше към нея.

— Може би си спомняш и онзи художник във Флоренция — поде той. — Рисувал портрет на Джокондата. Всъщност трябвало да отделя от времето си, посветено на вече рушащата се картина „Тайната вечеря“, изобразяваща човека, когото после приковали към кръста, за да рисува. На лицето й изписал такава усмивка, че хората векове наред се питали: „Защо се усмихва така странно?“ Да, причината, не виждаш ли? Просто се огледай.