— И във водата — довърши мисълта й Ийми.
Тя отново се усмихна.
— Не съвсем. Имахме неприятности с народа на водните обитатели, както и с невежите вампири. Веднага след Големия Пожар процесите на еволюцията претърпяха рязък обрат, на което се дължи и появата на тези същества. По някакви необясними причини не сме в състояние да ги контролираме. Вероятно интелигентността им е на такова ниско равнище, че не реагират дори на болка. Но всички останали са ни предани. И това е всичко.
— Ами онези… три уреда? — попита Гео. — Какво е станало с тях?
Сляпата Жрица се извърна към него.
— Отгатни сам — отвърна тя с усмивка и излезе от помещението.
— Има нещо гнило в цялата история — каза Гео, когато останаха сами.
— Но какво е то?
— На първо място — каза Гео, — знаем, че съществува храм на бога Хама. Според съня ми големината и разположението му са почти същите като на този манастир.
— А каква е големината на манастира?
— Искаш ли да пообиколим още малко?
— Разбира се. Мислиш ли, че тя знае за Хама и просто се преструва?
— Възможно е — каза Гео и двамата поеха по друг коридор. — Какво ще кажеш за това проникване в човешкия мозък посредством скъпоценните камъни?
— Настръхвам, като си помисля.
— А да го наблюдаваш е още по-неприятно. Арго го демонстрира върху Снейк, когато я видяхме за пръв път. Превръща те в автомат.
— Значи тукашната жрица говореше за нашите камъни.
Някакво стълбище изрязваше бял тунел в стената пред тях, и когато го изкачиха, излязоха в друг коридор. За пръв път видяха врати по стените.
— Ей — каза Гео, — някоя от тях може би води навън.
— Чудесно — отвърна Ийми. — Това място започва да ми лази по нервите.
Той отвори една от вратите и пристъпи вътре. С изключение на блестящата белота помещението бе умалено, но точно копие на приземието на „Ню Едисън“. Бръмчаха две динамомашини, а стените бяха покрити с плетеница от тръби.
— Тук няма нищо — отбеляза Ийми.
Отвориха друга врата. В стаята имаше бяла порцеланова маса и стъклени шкафове от пода до тавана, пълни с лъскави инструменти.
— Бас държа, че тъкмо тук са ти отрязали ръката — каза Ийми.
— Сигурно.
Следващата стая беше по-различна. Блясъкът не беше толкова силен и по стените се бе наслоил прах. Гео прокара пръст по него и се загледа в сивкавата следа.
— Тук е по-уютно.
— Наричаш това уют? — посочи Ийми към отсрещната стена. Два екрана ги гледаха от лицето на метална машина. Под правоъгълниците от тъмно стъкло със заоблени краища имаше циферблати и измервателни уреди. Отпред бе поставена стойка с бинокъл и нещо като чифт слушалки.
— Обзалагам се, че тук не е влизал никой от времето, преди тия момичета да ослепеят.
— Така изглежда — каза Ийми.
Гео се приближи до екрана с по-малкото циферблати и завъртя някакъв ключ.
— Защо го направи?
— А защо не?
Внезапно по екрана пробягнаха цветни светлинки — синьо, зелено, червено. Те премигнаха.
— Това са първите цветове, които виждам, откакто сме тук.
Цветовете посивяха, потъмняха, разляха се в неясни петна и след миг екранът им показа гола бяла стая, в която стояха двама млади боси мъже. Единият беше негър с по-светли на цвят длани, а другият — с рошава черна коса и една ръка.
— Ей! — извика Ийми и помаха с ръка. Фигурата от екрана повтори движението му. — Това сме ние!
Гео тръгна напред, онзи от екрана — също. Той натисна някакъв бутон и фигурите избухнаха в цветове. После екранът изцяло побеля.
— Какво е това? — попита Ийми.
— Сигурно е стая, в която няма никой.
Гео отново докосна бутона. Когато екранът се избистри, те видяха столовата. Край дългите маси седяха над сто жени, които навеждаха и изправяха слепи лица над купи с червеникава супа. В ъгъла зърнаха своята маса, която беше празна.