— Техните… мисли… спряха… — отвърна Снейк.
Легнал пред тях, Урс разтвори издрасканите си длани.
Звездите проблясваха измежду листата. От едната му ръка провиснаха верижката и кожената връв.
— Аз ги взех… — прошепна той. — Камъните…
ГЛАВА ДЕВЕТА
Снейк пое камъните от мазолестата длан и ги окачи на вратовете на Гео и Ийми.
После тръгнаха през гората. Плясъкът на криле бе престанал.
— А сега накъде? — попита Урс.
— Ще се придържаме към Правило Номер Едно — каза Гео. — След като знаем, че Хама все някъде има свой храм, ще се опитаме да го намерим, да вземем третия камък и да спасим Въплътената Арго. После се връщаме на кораба.
— За три дни? — възкликна Урс. — И откъде започваме търсенето?
— Жрицата спомена за група поклонници на Хама отвъд планината. Сигурно е имала предвид вулкана, който видяхме от стъпалата в град Нова Надежда. — Гео се обърна към Снейк. — Добре ли вникна в мислите й, сигурен ли си, че тя говореше истината?
Снейк кимна.
Ийми се замисли.
— След като реката е натам… би трябвало — той се обърна и посочи с ръка — да вървим в тази посока.
С бърза крачка те навлязоха сред сякаш обсипаните с бисери дървета.
— Все още не разбирам какво се случи в манастира — каза Ийми. — Дали наистина това бяха жрици на Арго? И каква е връзката им с Джорд?
— Бих ти отговорил с „да“ на първия въпрос, а отговорът на втория, според мен е, че Джорд е техен шпионин.
— А Арго?… Имам предвид Арго на кораба? — попита Ийми. — Ами Снейк?
— Онази Арго на кораба очевидно не подозира за съществуването на Арго на Аптор — каза Гео. — Точно това искаше да каже Джорд, когато докладва на жрицата, че тя не знае какво да мисли за него. Вероятно също като нас допуска, че той е шпионин на Хама. А този тук… — Той махна с ръка към Снейк. — Не знам. Просто не знам.
Когато светлината отслабна, те легнаха един до друг и се опитаха да поспят. Но само минути след като белият диск на луната потъна зад хоризонта, Гео ги разбуди. В далечината се виждаше аленият отблясък над конуса на вулкана.
Снейк накара камъните да светят и те си запроправяха път напред, през все по-оголваща се местност. Паднали дървета се търкаляха върху огромни каменни отломки. Земята стана черна и твърда като въглен. Из въздуха се носеше острият мирис на угаснала пепел.
Не след дълго червеният ръб на кратера надвисна над тях.
— Още много ли има? — попита Урс.
— Мисля, че вече изкачваме склона — отвърна Гео. — Няма ли да е по-добре да спрем и да изчакаме утрото?
— Не можем да спим тук — промърмори Урс, разравяйки с крак пепелта. После се протегна. — Пък и няма време за спане.
Гео се взря в червената омара.
— Питам се какво ли е да надникнеш в гърлото на вулкана посред нощ.
Той тръгна нагоре и те го последваха. Двайсет фута по-нататък скъпоценните камъни осветиха висока канара, чийто връх се губеше в мрака. Те я заобиколиха и откриха две педи широка издатина като корниз, изкачващ се диагонално нагоре.
— Няма да се катерим в тъмното, нали? — попита Ийми.
— По-добре, отколкото по светло — възрази Урс. — Защото няма да виждаш от каква височина ще паднеш.
Ийми стъпи на корниза. След трийсет фута, вместо да изтънее и да ги принуди да се върнат, той се разшири и премина в широка и равна землиста пътека, която водеше право към червеното сияние на върха.
— Променлива страна — констатира Урс.
— Хората се превръщат в животни — каза Ийми, — а джунглата — в планината.
Гео опипа в тъмното остатъка от ръката си.
— И аз май се променям — каза той и изрецитира:
— От кого е това? — поинтересува се Ийми.
— От някой поет или художник — отвърна Гео. — Не съм съвсем сигурен.
— Кой е Христос? — попита Урс.
— Един друг бог.
Скалите зачестиха, и за да може да се катери, Гео трябваше да напъхва отрязаната си ръка в цепнатините и да се повдига с помощта на другата. Острите ръбове режеха дланта му. Снейк, който се катереше пръв, често прехвърляше светещите камъни ту в една, ту в друга ръка. Момчето заобиколи поредната издатина и зъберите проточиха надолу двойни сенки.
Като стигнаха до сравнително равна площадка, те се обърнаха и погледнаха назад. Стояха на ръба на огромна чаша, пълна с мрак. Небето беше обсипано със звезди. Килим от виолетова растителност тъмнееше пред тях. Продължиха нагоре.
Сияещият връх приближаваше с всеки изминал час на нощта. Подухна ветрец, който обсипа косите им със серен прах, и те сбърчиха ноздри.