— По-добре да заобиколим от другата страна — предложи Урс. — Така ще избегнем тоя прахоляк.
Тръгнаха под ъгъл спрямо вятъра, който скоро утихна, и отново поеха направо.
Почвата стана люспеста, камениста и безплодна. Умората заплиташе тежки като камък възли в стомасите им.
— Нямах представа, че кратерът е толкова голям — каза Ийми.
Бяха се приближили доста и червеното сияние, срязано от кратерния ръб, вече заемаше цяла четвърт от небето.
— Да не вземе да изригне отгоре ни — измърмори Урс и добави: — Жаден съм. Ако този Хама е отвъд вулкана, не можеше ли да го заобиколим, вместо да минаваме право през него?
— Вече сме близо — настоя Ийми. — Защо да се връщаме?
Той настъпи някаква глинеста плочка. Вятърът промени посоката си и те се принудиха отново да свърнат от прекия път.
— Надявам се, следиш отклонението от курса? — каза Урс.
— Не се притеснявай — успокои го Ийми.
В лъча светлина от скъпоценните камъни в ръцете на Снейк попаднаха някакви жълтеникави образувания по склона, прилични на миниатюрни закръглени кактуси. Някои от тях издаваха свирещ звук.
— Какво е това? — попита Урс.
— Серни конуси — обясни Ийми. — Серните наслагвания се натрупват под повърхността, нагряват се и се превръщат в малки вулкани.
След още един, сравнително равен участък те започнаха изкачването на последните сто фута през скални жили и виещи се пътеки.
По едно време Урс се обърна назад и видя Гео, който бе спрял на двайсетина фута от групата на тясна тераса. Урс се върна. Лицето на младежа бе плувнало в пот и лъщеше в червените отблясъци.
— Дай ръка — каза Урс.
— Не мога — прошепна Гео. — Ще падна.
Урс се пресегна, обхвана го през гърдите и го повдигна над скалата.
— Спокойно, не си на състезание — каза Урс и двамата поеха след другите.
Ийми и Снейк първи излязоха на ръба. Скоро при тях се изкачиха Урс и Гео. Стояха и гледаха устието на вулкана. Червени и жълти светлини заливаха гърдите и лицата им.
По вътрешната страна на кратера се стичаше злато. Червени езици разтопена лава обгръщаха кипящото в средата езеро, по чиято повърхност с гъргорене се пукаха мехури и изпускаха кафяв дим, които се стелеше по околните скали и преливаше над ръба на кратера.
Под тях бучаха бели експлозии. Припламнаха и угаснаха високи сини пламъци. Паяжина от нишки светлина се разпростря по стените на кратера. Черни като абанос кухини се очертаха върху скалата.
Вятърът рошеше косите на наблюдателите.
Гео пръв я забеляза на двеста фута по ръба. Кървавочервени от пламъците, воалите й се развяваха. Гео я посочи на спътниците си.
Тя вървеше към тях с изправени рамене. Топлият вятър си играеше с бялата й коса. По бръчките на лицето й пробягваха светлини и сенки. Като приближи, сиянието обля като огнена течност полите на развятата й одежда. Тя се усмихна и протегна ръка.
— Коя си ти? — попита Гео.
— Сенки чезнат във сиянието на смях свещен — произнесе жената с нисък, но уверен глас. — И ръце и къщи ще се слеят някой ден.
Сетне помълча и добави:
— Аз съм Въплътената Арго.
— А аз си мислех… — започна Ийми.
— Какво? — попита тихо възрастната жена.
— Нищо — отвърна Ийми.
— Че си много по-млада — обади се Урс. — Ние трябва ли те отведем у дома. — Той посочи с ръка вулкана. — Това не е онази странна светлина, която обгори ръцете ни в града, но изглежда, те е състарила.
Тя хвърли поглед в кратера.
— Този огън е естествен — успокои ги тя. — И идва от прекъснатата артерия на горящата земна кръв. А раните са нещо естествено.
Гео се размърда и потърка осакатената си ръка.
— Нашата задача е да вземем дъщерята на сегашната Арго и да я върнем на Лептар — обясни той.
— Въплътените са много — усмихна се жената. — Богинята има много лица. Откакто сте тук, сте видели само няколко от тях.
— Сигурно е така — каза Урс.
— Затворница на Хама ли си? — попита Ийми.
— Аз съм с Хама.
— Трябва да намерим третия камък и да го занесем на кораба. А нямаме много време…
— Да — съгласи се Арго.
— Ами онова гнездо на вампири там долу? — попита Урс, сочейки в мрака зад тях. — Те също твърдяха, че почитат Арго. Какво общо имаш с тях? Нямам доверие на нищо тук.
— Същността на Богинята е промяната. — Тя хвърли унил поглед по склона. — Раждане, живот, смърт… — Отново вдигна очи към тях. — И пак раждане. Както ви казах, Арго е многолика. Сигурно сте уморени.
— Да — потвърди Гео.
— Тогава елате с мен.
Тя се обърна и пое обратно по ръба на кратера. Четиримата другари тръгнаха след нея.