Мръсните му жабешки ходила се люлееха във въздуха. С пръстите им се залови за дръжката на листото и се прехвърли върху него. Погледна я.
— Не мога да се кача — каза тя. — Нямам твоята сила.
Снейк сви рамене.
— О, по дяволите! — извика тя. — Ще се изкатеря, както си знам.
Изтича до огромното стъпало на статуята, легнало на външния си ръб, тъй като Хама седеше с кръстосани крака. По пръстите, като по стълба, тя се изкатери до тъмния заоблен палец. Пропълзя по глезена, по пищяла, обратно надолу по черното бедро и се озова пред свивката между крайника и тялото. Снейк я наблюдаваше от пазвата на жълтия лист оттатък широкото коляно. Бяха на еднаква височина.
— Ехей! — махна му тя. — Ще се видим на ключицата!
После изплези език. По гънките на стилизирания набедреник тя с лекота изкачи още десет фута. Но затова пък по издутия корем на бога намери само тесен, несигурен ръб, по който достигна пещерата на пъпа. Дланите й оставяха влажни следи върху черния камък.
Видя, че Снейк се е придвижил до по-горен лист.
От тази непосредствена близост пъпът на божеството напомняше кръгла врата с диаметър около пет фута. Тя изтри ръце в дрехата си, приклекна и се зае да избира комбинацията. На два пъти пропусна първото число, отново избърса длани и започна отначало. Според чертежа в главния сейф на храма (върху който вече бе упражнявала уменията си) зад вратата трябваше да има стълба, водеща във вътрешността на статуята. Тя си го спомняше отлично и това спаси живота й.
Като избра второто число и чу издайническото прищракване при третото, тя натисна с рамо и… завъртялата се около оста си врата едва не я помете от ръба. Изгуби опора, но успя да се залови за дръжката.
Увисна на пет фута от статуята и над божествените й слабини петдесет фута по-долу.
Първото, което се помъчи да направи, след като зажумя и си повтори наум някои от законите на движението, бе да затвори вратата. След няколко неуспешни опита се отказа и остана да виси неподвижно. Беше благодарна, че е избърсала дланите си от потта, но когато я заболяха раменете, почти съжали за това, защото така само отдалечаваше фаталния край. Прехвърли в ума си всичко, което знаеше за паданията в джудото. Отново стисна очи и си припомни една древна песен за млада девойка, намерила смъртта си при подобни обстоятелства, със следния припев: „Вечерните камбани днес не ще ехтят…“.
В този миг вратата се затвори и някой я хвана през кръста. Тя зажумя и усети, че тялото й се притиска към наклонения камък. Изтръпналите й ръце провиснаха безволево. Болка изгаряше сухожилията им. После болката се превърна в пулсиране и тя отвори очи.
— Как по дяволите успя да слезеш дотук? — попита тя. Снейк й помогна да влезе през отворената врата. Тя спря, за да разтрие раменете си. „Откъде ли знае за стълбата?“ — помисли си.
Стояха на дъното на шахтата. Стълбата се виеше нагоре в мрака.
Той я гледаше с питащи очи.
— Какво има?… О, не се тревожи, ще мога. Ей, ти ням ли си?
Снейк кимна.
— Аха — рече тя.
Нещо обезпокояващо отново се надигна в ъгълчето на съзнанието й. Снейк тръгна нагоре по стълбата, по която преди минута бе слязъл. Тя открехна вратата, видя, че храмът е празен, затвори я отново и го последва.
Изкачваха се в пълен мрак. Времето сякаш спря и тя не беше сигурна дали две или двайсет минути са изминали. Протегна се да се залови за следващата стъпенка, но ръката й пропадна в празното. Уплаши се и сърцето й заблъска. Раменете я наболяваха. Пресегна се към следващата стъпенка, която се оказа на мястото си. После следващата. И следващата.
Започна да ги брои; седемдесет и седмата липсваше. Опипа над нея — нищо. Прокара ръка по страничното въже на стълбата и откри, че тя рязко извива към стената.
— Ей, ти! — прошепна тя в тъмнината. Нещо докосна кръста й.
— Нннннее… — процеди през зъби тя. — Пусни ме! — то пролази по крака й, хвана я за глезена, дръпна. — Пусни ме!
То дръпна още веднъж. Тя отмести крака си, но нещото го изтегли на около половин метър встрани и го сложи върху здрава опора. След това една ръка (друга продължаваше да стиска глезена й) я хвана над лакътя, трета — около кръста. Повдигнаха я. Тя изтръпна от ужас, но си спомни, че нейният придружител има много ръце. Отдели крак от стълбата и го протегна встрани. Другия задържа на мястото му, тъй като се боеше да не полети с главата надолу в бездънната шахта.