— Успяхме! — повтори тя.
Заслизаха по стълбата в черепа на статуята. Снейк пръв излезе от ухото. Напипа кордата и се спусна върху рамото.
Тя се поколеба, сложи камъка в устата си и го последва. Като се приземи до него, тя го извади и разтърка раменете си.
— Пфу, каква мускулна треска ще имам утре! — каза тя. — Би ли отвързал торбичката ми?
Снейк изпълни молбата й и те се спуснаха по бицепса до отвора в китката.
— Кой ли от всичките е Дъндърхед? — измърмори тя, докато гледаше събраните в храма богомолци.
Снейк понечи да вземе камъка от ръката й. Тя не се възпротиви и той го вдигна високо над главата си.
Всички глави се сведоха и бисерите угаснаха.
— С нашия пропуск никой не може да ни спре! — засмя се Арго. — Хайде!
Но Снейк не влезе в тунела. Той обиколи юмрука надолу през отвора между палеца и показалеца.
— Оттук ли? — учуди се Арго. — Е, добре. Знаеш ли, мисля да съчиня епическа поема за нашето приключение. В алитеративни стихове. Знаеш ли какво е това алитеративни стихове?…
Но Снейк вече бе изчезнал. Тя го последва, като обхвана дебелите стъбла с колене. Той я чакаше при листата. Сгушени там, те отново се загледаха в екзалтираното паство.
Снейк вдигна камъка и главите отново се сведоха. Химнът започна отначало; отделните думи се губеха в общия хор. Гласовете мощно се разляха, ехото им ги блъсна, изпълни ушите и тя усети, че китките и вратът й се вледеняват. Спуснаха се бързо по оставащата част от стъблото. Когато стигнаха най-после до платформата, тя сложи ръка на рамото му и надзърна през парапета. Множеството беше наблизо, но тя не можа да различи нито едно отделно лице.
Мъжете стояха там, грамадни и познати. Снейк тръгна вдигнал камъка над главата си, и те се разстъпиха. Той се покачи на парапета и й помогна да се прехвърли.
Болката в раменете отново я прониза. Студени тръпки я побиха, като си помисли за дръзката кражба. Стъпалата пред олтара й се сториха ужасно студени.
Продължиха напред. Ехото на последния звук от химна заглъхнаха в тишина и в залата остана да се чува единствено като приглушен тътен дишането на стотици хора.
Нещо накара и нея и Снейк едновременно да се обърнат назад към статуята на Хама. И трите очи бяха плътно затворени. Двамата поеха сред шумоленето на стотици тъмни одежди. Лицата на хората извън осветения от камъка кръг изглеждаха като неясни петна. Кръвта пулсираше в гърлото й. Те вървяха сред засенчени лица и наметала, които им правеха път.
Последната фигура се отдръпна от дверите на храма и тя видя дневната светлина вън. Спряха за миг, Снейк държеше камъка високо над главата си. После заслизаха по окъпаните от слънцето стълби.
Зад тях, сякаш излизането им бе послужило като сигнал, химнът започна отново. Музиката ги догонваше. На най-долното стъпало се обърнаха и като диви зверове застинаха в напрегнато очакване тъмното множество да се излее след тях.
Но се чуваше само музиката. Тя течеше около тях като бистра река, като море.
През вълните на музиката те дочуха звънливо чуруликане откъм дърветата. Вцепенени от страх, наблюдаваха вратите на храма. Не излизаше никой. Снейк се дръпна назад и се ухили.
Тя прокара пръсти през червената си коса, пристъпи от крак на крак и го погледна:
— Май няма да дойдат. — Гласът й звучеше почти разочаровано. После се изкиска. — Успяхме, а?
— Не мърдайте! — повтори Въплътеният Хама.
— Ами какво… — започна Урс.
— Вие сте в пълна безопасност — продължи богът, — освен ако не направите някоя глупост. Досега проявихте завидна мъдрост. Продължавайте в същия дух. Имам да ви обяснявам много неща.
— Какви? — попита Гео.
— Ще започна с гущера — усмихна се богът.
— С какво? — недочу Ийми.
— Пеещите гущери — отвърна Хама — от горичката, през която минахте само преди няколко минути. Преживяхте най-страшния период в живота си. И изведнъж чувате чуруликане в клоните на дърветата. Какво си помислихте?
— Че е птица — каза Ийми.
— А защо именно птица? — попита богът.
— Защото приличаше на птича песен — обади се Урс, вече губещ търпение. — Кому е притрябвало да се наслаждава на цвъртенето на някакъв си стар гущер в такава прекрасна утрин?
— Вторият ти аргумент е по-съществен от първия — каза богът. — Човек наистина има нужда от песента на птица, а не от цвъртенето на гущер. Птицата означава пролет, живот, късмет, радост. Хората са мислили за тия неща в продължение на хиляди и хиляди години. Поетите са ги възпявали на всички езици: Катул на латински, Кийтс на английски, Ли По на китайски, Дарнъл — на съвременен английски. Приели сте, че е птица, тъй като след преживяното сте имали нужда точно от това. Гущерите лазят под влажни скали и се припичат върху надгробни камъни. А на вас съвсем не ви е било до гущери.