— Сбогом тогава. Ти си най-странния от всички странни хора, които съм срещал.
Кимериецът отиде да се сбогува със спътниците си. Малия беше здрава, но гледаше измъчено и не беше казала нито дума след преживяното в пещерата.
— Иска ми се да беше дошъл с нас, приятелю — рече Спринголд.
— Вече не съм ви необходим. Казах, че ще ви заведа при Марандос, и изпълних обещанието си. Нищо не ме привлича вече към брега. Гома ще ви даде силен отряд воини и носачи, така че няма от какво да се боите. Моряците, които Улфреде остави при „Морски тигър“, ще ви върнат обратно на север.
Спринголд хвана десницата му:
— Е, мене ме чака библиотеката. Сет да ми строши костите, ако пътувам отново!
С тези думи се разделиха.
Два дни спокойно ходене отведоха Конан през тесния проход в планините на изток. Склоновете под него бяха гъсто обрасли с гора. Тя се простираше чак до хоризонта, внушително доказателство за жизнените сили на Черния бряг. Дивата земя привличаше Конан, както винаги го бяха привличали непознатите краища.
За него съкровищата не означаваха нищо. Цивилизованият свят също не го привличаше. Беше почти гол, само с меч и копието си. Разчиташе само на ума си, голямата си сила и на безкрайната си жажда за приключения. Самият той въплъщаваше дивия дух на девствената природа.
Поспря за миг пред гъстия мрак под дърветата. После, безшумен като горски дух, изчезна в гората.