— Тя също е загадка. Говори като аквилонка, но бих се заклел, че видът й е хиперборейски.
— Трима луди тръгнали да гонят Михаля — заключи Улфреде. — Как мислиш, Конан, какво всъщност търсят?
— Наеха и двама ни да им помогнем да намерят този блуден брат — каза Конан. — И след като ни плащат добре, трябва да приемем, че търсят точно него.
— Приемам го, поне докато си държат на думата — колебливо се съгласи ванирецът.
Същата вечер Конан се срещна с новите си господари в гостилницата на техния хан, доста по-почтено заведение от „Албатрос“. Развесели го фактът, че въпросите им твърде наподобяваха онези на капитана.
— Конан — поде Спринголд, — ние не сме вещи по морските въпроси, не познаваме хората, които се препитават от морето. Цял живот съм чел за пътешествията на великите мореплаватели, но и най-задълбоченото изучаване на книга не може да се сравни с опита. Какво мислиш за капитан Улфреде, за кораба и екипажа му?
— Ще ви кажа искрено — отвърна Конан, — че за пътуване като вашето по-добър кораб трудно би се намерил. А капитанът и хората му са способни да ви откарат до желания бряг и да ви върнат обратно.
— Много неща премълчаваш — отбеляза Малия.
— Добре, ще ви ги кажа. Корабът, който наемате, не е обикновен търговски съд. Това е боен кораб, който може да кара и известно количество товар. Мъжете изглеждат като добри моряци, но всеки от тях би се чувствал отлично със сабя в ръка. А Улфреде не би могъл да поддържа толкова хубав кораб в такова отлично състояние само от това, че от време на време прекарва по някой товар калай от Кордава до Асгалун.
— Искаш да кажеш, че е пират? — уточни Улфило.
— Обяснението не е толкова просто — поправи го Конан. — Има пирати — като черните корсари и бараханците, които не се занимават с нищо друго. А капитаните на търговски кораби, които плават в отдалечени и опасни води, стават пирати за кратко. Ако срещнат някой силен и добре въоръжен, получават каквото им трябва с търговия. Ако някой обаче не може да защити себе си и имуществото си, доскорошните търговци взимат каквото искат, без да се пазарят.
— Това са хора без чест — възнегодува Улфило.
Конан разтърси черната си грива.
— В морето нещата стоят по-иначе. Там мъжете винаги са в опасност. Заобиколени са непрекъснато от чужденци и гледат на живота по друг начин. Освен това — Конан се усмихна на Улфило — мъжете на сушата не са чак толкова различни. Предците ти да не би да са купили земята, която управляваш сега? Бас ловя, че не са. Отнели са я от някой по-слаб.
— Ставаш безочлив, кимериецо! — ядоса се Улфило.
— Чакай, стари приятелю — успокои го Спринголд с насмешливи искрици в очите, — в думите му има доста истина. Дедите ни хиперборейци са били варвари като всички останали. Порядъчността, да не говорим за благородството, идват след като се разделим с престъпленията, които са ги създали.
— Какво значи това? — попита Малия. — Можем ли да се доверим на този човек?
— Мисля, че може да му се доверите, що се отнася до работата, за която сте го наели — отвърна Конан. — Но ако става дума за голямо богатство, бих го държал винаги под око.
— Кой е говорил за голямо богатство? — полюбопитства Улфило.
— Никой… засега — отговори Конан.
— Така да си остане тогава. Търсим брат ми, нищо повече.
— Не съм аз, който не вярва в това — каза Конан. — Може би ще се наложи да убедите Улфреде и хората му.
Трета глава
Тъмният град
Силен вятър духаше от север, издуваше почти до скъсване двете огромни триъгълни платна и носеше „Морски тигър“ на юг. Улфреде, който наблюдаваше с неотслабващо внимание всяка промяна на вятъра, следеше непрекъснато ъгъла на мачтите и опъването на въжетата. Понякога платната почти съвсем се отпускаха, а понякога се издуваха напред и сякаш влачеха кораба подире си.
Пътуваха покрай един често посещаван бряг в разгара на плавателния сезон, затова почти непрекъснато виждаха край себе си други кораби. От време на време някой кораб се приближаваше да ги разгледа по-отблизо, но хищническите войнствени очертания на корпуса караха всички да се отдалечават и да търсят по-приятна компания.
Конан беше доволен от кораба и от управлението му. Макар да не се числеше към екипажа, ако имаше нужда от още чифт ръце, той с готовност помагаше да изтеглят някое въже или да налегнат шпила. Останалите се удивляваха гласно на силата му, която изглеждаше равна на петима мъже, взети заедно. Някои от моряците се дразнеха от тази демонстрация на мощ, и най-вече маймуноподобният грубиян на име Уму. Той се гордееше със силата си и я използваше, за да властва над останалите. Капитанът беше единственият офицер на кораба, но Уму се смяташе за началник на екипажа и се възмущаваше от намесата на Конан. Кимериецът чувстваше недоволството му, но засега морякът не го предизвикваше открито. Това събуди подозренията на кимериеца. Не защото онзи гледаше на него като на съперник — това беше обичайно в света на Конан. В жестокия, необуздан свят на бандити, пирати и наемни войници силните винаги държаха в подчинение по-слабите, но винаги имаше един най-силен, който трябваше да отговаря на всяко предизвикателство срещу своето господство. При нормални обстоятелства Конан би очаквал да влезе в схватка с Уму още на третия ден от плаването. А вместо това Уму само му хвърляше гневни погледи и нищо не предприемаше. Кимериецът беше убеден, че не го възспира страхът. В гърдите му едва ли имаше място за подобни чувства. Трябва да беше нещо друго.