— Не ме изостави. Мислеше, че така ще оправи положението ни. Той…
— Малия! — Улфило се измъкна от тясното пространство между каютите под кърмата. — Наехме Конан за водач. Ако ти трябва довереник, има кой да изпълнява тази роля. Спринголд обича приказките повече от този кимериец.
Малия се нахвърли гневно върху него.
— Ти си брат на мъжа ми, но не си ми настойник! Ще говоря с когото си поискам!
— Ти си под мое попечителство, докато не те съберем отново с твоя съпруг — отвърна Улфило.
Малия го гледа сърдито известно време, но после безмълвно слезе долу.
— Въпросите, които засягат семейството ми, не са твоя работа, Конан — сковано предупреди Улфило.
Кимериецът сви рамене.
— Ако искаш, доверявай ми се, твоя воля, но преди да е дошъл краят на това пътуване, може да ти потрябват всички приятели, които успееш да спечелиш, маркграфе.
— Какво искаш да кажеш? — запита Улфило.
Конан кимна към палубата.
— Според мене някои от тези мъже са останали на кораба с надеждата, че експедицията издирва нещо повече от блудния ти брат. На тях им се струва, че братската любов, а дори и съпружеската, не са достатъчно основание за подобна преданост. Струва им се нередно един благородник да напусне земите си и да прекоси половината свят в компанията единствено на една жена и на един учен. Признавам, че аз също съм смутен, ако не ме бяхте наели само да намерим брат ти. За мене този факт е достатъчно основание за съмнение, тъй като подозрителността не ми е присъща.
Улфило стисна устни така силно, че чак кожата около тях побеля. На Конан му се стори, че това означава нещо повече от гняв. Това беше объркването на един открит по природа мъж, който е принуден да извърта.
— Мислиш, че тези кучета ще ни нападнат? — попита най-сетне Улфило.
— Според това колцина от тях се обърнат срещу нас, положението ни може да се окаже от опасно до направо отчаяно. Но засега няма защо да се тревожим. Нищо няма да направят, докато нямат изгода от това.
— Когато стигнем до Брега на костите — обеща Улфило, — ще научиш още. Сега обаче не мога да ти кажа повече.
— Твоя воля — каза Конан, — но вината ще бъде само твоя, ако дойде време всички да съжаляваме за проклетата ти потайност!
Когато Спринголд излезе да глътне малко свеж въздух, настроението на кимериеца се беше пооправило. Дребничкият мъж беше блед, но стоеше здраво на краката си — за пръв път, откакто бяха разпънали платната.
— Е, приятелю от Кимерия, струва ми се, че май ще мога да хапна нещо тази вечер.
Конан се засмя.
— Радвам се да те видя почти оздравял.
— Цял живот съм изучавал великите пътешествия на изследователите от миналото. Занимавах се с карти, чертежи и корабни дневници, но преди да се кача на тази палуба, не бях излизал в морето. Не знам защо, но древните мореплаватели никога не разказват как морските богове си отмъщават на нещастните обитатели на сушата.
— С времето морската болест минава — увери го Конан, — а и трябва да се смяташ за късметлия. Сега е идеално време за плаване, корабът почти не се клатушка. Ако беше тръгнал при по-бурно време, можеше да страдаш ужасно седмици наред.
— Хич не ми обяснявай! — извика Спринголд. — Да говорим за нещо друго.
Той взе да тършува в голямата торба, с която не се разделяше нито за миг. От нея стърчаха свитъци, пергаменти. Ръцете му измъкнаха една книга, която изглежда беше доста стара, ако се съди по състоянието на корицата — личеше, че е от най-хубава кожа, но сега беше опърпана и напукана, проядена от множество червеи.
— Това — поясни Спринголд — е „Хроника на пътуването на капитан Белформис“. Този мореплавател е живял преди около хиляда и двеста години и е достигнал земи, близки до целта на нашето пътуване.
— Книгата е наистина стара — каза Конан, като я пое от ръцете на учения, — но не изглежда чак на хиляда и двеста години.
— Наистина не е толкова стара. Оригиналът, от който не е известно да има други копия, е бил написан върху свитък. Изкуството да се правят книги с отделни страници е възникнало преди не повече от седем-осемстотин години, макар аз да вярвам, че то е било познато на някои от най-древните цивилизации. Много умения се губят и преоткриват наново. Така или иначе, това копие е правено преди петстотин години за библиотеката на аквилонския крал Хептадий. Както виждаш, всяка страница отляво съдържа оригиналния текст на старошемитски, а дясната страница е превод на малко особения аквилонски от оня период. Според бележките в полето преди около двеста години книгата е започнала да се разпада и са я пратили заедно с много други в Луксур за преподвързване. Стигите са майстори във всички занаяти, които имат нещо общо с пергаментите и направата на книги. След връщането й тази книга е била сложена на една лавица в Кралската библиотека на Тарантия и според мен е останала недокосната, докато преди пет години не я открих аз. Щетите, които виждаш нанесени по кориците, се дължат на дългия престой, на небрежността и на похожденията на ненаситните книжни червеи.