Конан вече не беше онова момче, което някога кръстосваше моретата. Беше служил в много армии и беше научил много за поведението на силните мъже. Беше понаучил и някой друг език. Повечето цивилизовани армии изискваха офицерите да могат да четат и да пишат. Явно Спринголд съвсем спокойно бе оставил книгата в ръцете на Конан, предполагайки, че варваринът не може да чете аквилонски. Спринголд бе сбъркал.
Наистина архаичният език на книгата объркваше Конан, но той успя да разгадае много думи, сред които и една фраза, изписана с малко по-големи букви от останалите. Тя имаше особен смисъл — „Рогата на Шушту“.
— Неопитните ни спътници ще се позабавляват, а, Конан? — изрече Улфреде, докато прескачаше парапета между палубата и кърмата.
— Ще повръщат — отвърна Конан, — но ще издържат. Тези не са като търговските пътници, които толкова често стават играчка в ръцете на моряците. Ще преглътнат неудобството и ще се върнат по-надменни от всякога. Не можеш да посрамиш истинския аристократ.
Улфреде кимна.
— Да, мисля, че си прав. Улфило май може да бъде костелив орех. А и оная бяла женска си вири носа. Дори книжния плъх не допуска моряците да му се подиграват. — Той млъкна и после продължи с друг тон: — Конан, забеляза ли торбата, дето я разнася оня книжник?
— Как няма да я забележа! — отвърна Конан.
— Не съм учен, но съм достатъчно опитен моряк, за да мога да позная корабни дневници и карти, когато ги видя.
— Да, това има в торбата. Но какво от това? Той е учен и се занимава с пътешествията на древните изследователи. Какво друго да вземе със себе си?
Улфреде изсумтя.
— Учените живеят в прашните си лицеи и библиотеки и само четат за приключенията на по-смелите мъже. Не, човек излиза в морето с торба карти, ако търси нещо и това нещо в никакъв случай не е нечий чужд брат! Слушай какво ти говоря, Конан, тези аквилонци търсят някакви скрити богатства! Какво друго ще накара един високопоставен благородник да си зареже земите и да хукне да пътува в непознато море?
Сега беше ред на кимериеца да изсумти.
— Карти със съкровища! Знаеш не по-зле от мене, че такива работи се продават във всяка моряшка кръчма, за да могат наивниците да се разделят с парите си. В Кордава ми предложиха цели три за една вечер. Дори съм ги купувал един-два пъти по времето, когато бях твърде млад и не отбирах кой знае колко нито от карти, нито пък от пари.
— Такива фалшификати ще измамят ли един истински познавач? — попита Улфреде. — Да не мислиш, че този Спринголд ще се подведе от детинските карти, които пробутват по пристанищата?
Конан тръсна черната си грива.
— Не, ще разбере лъжата. Но това не значи, че подозренията ти са основателни. Дори и да търсят съкровища, едва ли си представят, че могат да тръгнат към вътрешността сами. Борана ще вечерят с тях, ако преди това не ги довършат дивите зверове и змиите.
— Вярно. Тогава какви ли са плановете им?
— Не знам. Знам за какво са ме наели и възнамерявам да изпълня моята част от сделката. Като ги заведем, където искат, може би ще видим какви са истинските им намерения.
Скоро след това връхлетя бурята и бяха твърде заети да задържат кораба на повърхността и на верния курс, за да пилеят време и сили в безплодни разговори.
Един хубав ден под лъчите на палещото слънце, водите, в които плаваше „Морски тигър“, смениха цвета си от син на тъмнозелен, а после на мръснокафяв. Тримата пътници стояха на палубата и обсъждаха това необичайно събитие.
— Какво може да означава това? — обърна се Малия към Спринголд. Фактът, че тя попита учения вместо моряка, развесели Конан. Но Спринголд наистина знаеше отговора.
— Стигнали сме устието на някоя река. Ако грабнеш една кофа от тази мътна течност, ще откриеш, че тя е по-скоро сладка, отколкото солена. Макар да не бих ти препоръчал да пиеш от нея. Ако се съди по огромните размери на течението, това може да бъде единствено Стикс, наричана Нилус на някои езици, и тя несъмнено е най-голямата река на света. Носи със себе си водата на цял континент заедно с цялата мръсотия и всичкия му боклук. Стигийците могат да я пият, но не и чужденците, защото ги хващат хиляди болести.
— Тогава трябва да сме близо до Хеми — предположи Улфило. И тримата се бяха възстановили напълно от морската болест и бяха по-бодри от когато и да било. Той се обърна към кимериеца. — Колко има дотам, Конан?
— Към средата на следобеда ще стигнем — отвърна сериозно Конан. Кимериецът сега носеше само панталоните, обичайни за моряците, а краката му бяха боси. Парче пурпурен плат, вързано през челото, държеше непокорната му коса и пазеше очите му от потта по време на тежката моряшка работа.