Обикновено една толкова привлекателна и богато облечена жена не би могла да направи и десет крачки в този район, без някой да я закачи, но сега мъжете с разбойнически вид, които тук се срещаха на всяка стъпка, се държаха на почтително разстояние и спазваха приличие. Но това не се дължеше толкова на добро възпитание, колкото на факта, че жената не беше сама. Човекът, който вървеше от лявата й страна, не би могъл да уплаши никого. Той беше енергичен дребен мъж, който бясно се разпалваше, приказваше много и бързо, като непрекъснато жестикулираше. Беше облечен в аквилонски пътни дрехи от кожа и кадифе, а оръжието му представляваше къс меч с решетъчен ефес1, каквито носят мнозина пътешественици.
Безопасното преминаване на жената се дължеше на другия мъж, който крачеше след нея. Той беше много висок, малко сух, но дарен от природата с дълги, силни крайници. Масивната глава с руса брада стоеше върху жилест врат, а гордият му, свиреп поглед непрекъснато обхождаше околността и бдеше за евентуална опасност. Ризницата, ако носеше изобщо, беше скрита под кожената туника, но на широкия, обкован с бронз колан висеше масивният меч на аквилонските воини, с дълго и широко острие, с огромна предпазна чашка, а дръжката завършваше с фигурата на грифон. Дръжката беше направена от кожа от акула, която някога е била грапава и перленосива на цвят, но с времето честата употреба и многото пот я бяха износили и тя беше станала гладка и почти черна. Дори само видът на ефеса подсказваше на всеки опитен боец, че този мъж знае как да те задържи на разстояние. Гъвкавата походка и лъвският поглед ясно подсказваха, че често е употребявал това оръжие.
— Ето го! — извика дребният мъж. — Албатрос! Виждате ли? Ето го, оная, реещата се птица, точно над онази врата. Това създание произхожда от земите южно оттук. В полет е едно от най-грациозните същества, но на земята е едно от най-тромавите. Вещае щастие на корабите, които следва по пътя им, но неочакваното му появяване на сушата се тълкува в летописите на древния Ахерон като знак за…
Жената се усмихна.
— Да, знам, Спринголд. Но тук ние търсим не поличби, а един човек. А той би трябвало да е там, от другата страна на тази врата.
— Аз ще мина пръв, дете — заяви огромният мъжага. Пръстите му обхванаха дръжката на меча. Въпреки горещината дрехата му беше с дълги кадифени ръкави, носеше и красиви кожени ръкавици с цвят на слонова кост. Трябваше доста да се сниши, за да се промуши през ниската врата, но той постъпи като истински боец. Прегъна силно коленете си и влезе изправен, а в мига когато се озова във вътрешността се изпъна в цял ръст. Очите му обиколиха помещението. Мъжът едва забележимо се отпусна, а после даде знак на останалите да го последват.
Широката зала беше на две нива. Веднага след вратата, покрай дясната стена имаше тезгях с дължината на горното ниво. Отляво една стълба водеше към горния етаж. Второто ниво беше с дължина около шест крачки, а четири стъпала слизаха към долното равнище, където бяха наредени множество маси и столове. На отсрещната стена имаше четири кръгли прозореца, от които струеше светлина. През тях се виждаха искрящите води на залива.
Поради ранния час в кръчмата имаше не повече от десетина посетители. Мъжът зад тезгяха огледа тримата новопристигнали. Видът на скъпото им облекло го накара да изтича иззад тезгяха, като триеше ръце в престилката си и се кланяше с всички сили.
— Милорд, миледи, с какво мога да ви услужа?
— Търсим един човек. Кимериец. Чухме, че можем да го открием тук.
Високият мъж произнасяше думите си наполовина, като че знаеше цената им и не искаше да ги пилее напразно.
— А-ха — разочарова се кръчмарят. — Имате предвид Конан. Седнал е ей там, на масата до прозореца.
— Прекрасно — възкликна жената. — Бъдете така добър да донесете там кана от най-хубавото вино и четири чаши.
— Веднага, мадам — каза мъжът и изтича обратно зад тезгяха.