Конан наблюдаваше тримата от момента, в който влязоха. Не беше обичайно да се видят такива хора в „Албатрос“. Ако се съдеше по кройката и плата на дрехите им, бяха аквилонци. Дребният мъж беше напрегнат и възбуден, но Конан бе сигурен, че борави с късия меч по-сръчно, отколкото би могло да се предположи. Едрият мъж беше внушителен. Хубавите му дрехи не бяха труфила на някой самохвалко, а скъпо облекло на един благородник. Очевидно принадлежеше към военната аристокрация, а държанието и състоянието на оръжието му показваха, че се отнася към военните работи много сериозно. Жената обаче го озадачаваше. Толкова необичайно светли хора беше виждал единствено сред хиберборейците. Той видя как кръчмарят посочи към него, след като новодошлите тръгнаха към масата му. Може би късметът най-сетне щеше да го споходи.
Тримата спряха до него.
— Ти ли си Конан от Кимерия? — попита едрият мъж.
— Аз — отвърна Конан, без да става и без да им предлага място. За това беше още твърде рано.
— Аз съм Улфило, маркграф на Петва в Аквилония. Дамата се казва Малия, съпруга е на брат ми.
— А аз съм Спринголд — представи се по-ниският, — учен и учител от Танасул.
— Искаме да поговорим с тебе, да разберем дали можем да те наемем за едно пътешествие, което трябва да предприемем — обясни Улфило.
Кръчмарят се появи с кана и чаши. Той ги нареди на масата, напълни ги и се оттегли с поклон. Сега вече Конан се изправи и покани с жест останалите да седнат.
— Щом като вие черпите, ще изслушам с удоволствие предложението ви.
Четиримата се настаниха и отпиха от виното.
— Виното е по-добро от онова, което съм пил през последните няколко дни — отбеляза Конан, като поспести доста от истината. — Целият съм слух.
— Откакто сме пристигнали тук — започна Улфило, — разпитваме за мореплаватели, които познават Черния бряг. Казаха ни, че имаш опит в това отношение.
— Така е — потвърди Конан. — Но в пристанището има много като мене. По всяко време оттук тръгват кораби, за да търгуват в Черните земи на юг.
— Да — намеси се Спринголд, — но стигат до Куш или дори малко по на юг. А ние искаме да отидем много по-далеч. Трябва да пропътуваме много километри южно от реката Зархеба.
— Чухме да се говори — допълни Малия, — че някога си плавал в онези води.
Конан помълча малко.
— Бил съм там — каза той, — но това беше преди доста години.
— Малко вероятно е водите или бреговата ивица да са се променили — възрази Спринголд. — Говори се обаче, че малцина търговци стигат толкова на юг.
— Който търси голямата печалба, трябва да отиде там, където няма много като него — Конан се въздържа от по-категорично мнение. Истината беше, че освен пиратите почти никой не посещаваше онези краища.
— А ти докъде си стигал на юг? — попита Малия.
— Толкова далеч, че имената на реките и земите не са ви познати. Там, където бялата кожа се смята за чудо.
Той избухна в смях.
— Защо се смееш, Конан? — попита меко Улфило.
— Току-що се сетих нещо — отговори кимериецът. — Хората по онези места ме мислеха за бял. — Под развързаната предница на кожената туника се подаваше мощната му гръд, почерняла на слънцето и загрубяла от бурите, също като покритото с белези лице.
— А в онези води ставам черен като пикт. Какво ли ще кажат за нашата дама?
— Може би ще имаме възможност да разберем — отвърна Малия тихо.
Конан стана сериозен.
— Какво е предложението ви? Онези морета са лоши, а крайбрежието е още по-страшно за хора, които никога не са пътували из Горещите земи.
Малия изучаваше мъжа пред себе си. Той би могъл да бъде на двайсет и пет или, със същия успех, на трийсет и пет години. Беше едър и силен и излъчваше кротката свирепост на хищник по време на почивка. Туниката му беше проста, изработена от мека черна кожа. Заради топлия климат беше с голи крака. И на ръцете, и на краката му изпъкваха мускули и личаха белези от много стари рани. Единственото му украшение бяха две тежки бронзови гривни. Мечът на колана му беше дълъг и подчертано обикновен, чашката и дръжката бяха от обикновена стомана, без никакви украшения. Също толкова проста кама го уравновесяваше от другата страна. Кесията, която висеше до камата, като че ли беше съвсем празна. Изглеждаше силен и страшен, имаше вид на достоен противник дори за нейния огромен и може би прекалено покровителствено настроен зет.