Пръв се показа един едър мъж с наметало и широкопола шапка. Конан протегна ръка и го издърпа с мощен напън на яките си мускули.
— Благодаря — каза морякът и вдигна лице към благодетеля си. — Как да ви се…
В един и същи миг Конан и морякът сграбчиха мечовете си. Изпод шапката на новопристигналия се подаваше рижа коса, рижа беше и брадата, която обрамчваше лицето под нея. Гримаса изви устните му.
— Чернокоси! — изръмжа морякът.
— Рижобради! — излая Конан.
Останалите слисано наблюдаваха двете замръзнали фигури и полуизвадения меч на капитана. После Улфило безмълвно застана между Малия и двамата мъже, готови всеки миг да пролеят кръвта си във варварски двубой. След няколко секунди ръката на Конан бавно се дръпна от дръжката на оръжието.
— Много километри ни делят от Северните земи, ванирецо — каза той.
Също толкова бавно рижият пъхна обратно меча в ножницата и дръжката се прибра с щракване в бронзовото си леговище.
— Така е. И на такова голямо разстояние от бащиното огнище трябва да понеса вида на един кимериец.
— Кръвните вражди трябва да се оставят в родината — отбеляза Конан. — Аз дори съм се сприятелявал с хиперборейци, щом се озова южно от Граничното кралство. Тук, долу, всички сме просто северни диваци.
— Какво значи това? — попита тихо Малия.
— Капитанът принадлежи към ванирската раса — поясни Спринголд. — Ванирците и кимерийците са врагове по традиция. Ванирците нападат кимерийците и отвличат децата им, за да ги отгледат като роби, а кимерийците нападат ванирците за отмъщение или, просто така, заради самото удоволствие да го правят.
Капитанът погледна останалите.
— Вие май искате нещо от мене? Интересно какво може да бъде то.
— Ще дойдете ли в „Албатрос“ като наш гост, капитане? — попита Улфило. — Имаме нужда от кораб, а този човек — той махна към Конан — твърди, че корабът и екипажът ви са подходящи за нас.
— Така значи! И какви са според вас корабът и хората ми?
— Трябва ни кораб, който може да плава във води, където един обикновен търговец ще се чувства като охранен гълъб в небе, пълно с бързокрили ястреби — отвърна Улфило. — Търсим хора, които ще дръзнат да слязат и на най-враждебния бряг. Търсим и капитан, който може да управлява смело и кораба, и моряците.
Ванирецът се ухили.
— „Морски тигър“ е тъкмо такъв кораб, а аз, Улфреде от Ванахайм, съм капитанът, който ви трябва. Колкото до екипажа, най-добре вижте и преценете сами. Мнозина биха избягали при вида му. Ако сте от тях, не ви бива за пътуването, което описвате.
— Ще дойдете ли с нас, капитане? — попита Малия.
Той сведе очи към мъничката фигурка и се усмихна:
— Как да откажа на такава хубава компания? Да, дори ще седна и ще ям на една маса с кимериец, за да ви изслушам. Предложението ви трябва да е много необичайно — после погледна към Конан. — Ами ти, чернокоси?
Конан го изгледа хладно.
— Ще преглътна някак две-три хапки с рижобрад. Казах им, че на кораб като твоя има капитан и моряци, каквито им трябват. Няма да взема обратно съвета си.
Улфреде се захили.
— Тогава нека бъдем приятели, поне докато хапнем и чуя предложението ви. Към „Албатрос“!
В кръчмата им донесоха подноси с ядене и след като всички се нахраниха Улфило описа накратко пътуването, което възнамеряваха да предприемат. Разказът му беше повторение на това, което вече беше чул кимериецът. Конан внимателно слушаше дали няма да улови някаква разлика. Подозираше, че не му казват всичко, и беше готов да скочи при най-малкото несъответствие.
— Първо, нека ви кажа, че според мене сте тръгнали за зелен хайвер — заключи Улфреде. — Но това не е моя работа. Конан несъмнено вече ви е предупредил колко малък е шансът да откриете някога този човек.
— Прав сте — сухо отвърна Малия. — Предупреди ни, но това наистина не е ваша работа. Какво ще кажете за кораба и за вас самия?
— Стигал съм на три дни път южно от Зархеба, но никога не съм пътувал до Брега на скелетите. Вие обаче предлагате добри пари, а аз не съм от хората, които ще се спрат пред опасността, стига да падне добра печалба.