— Да, това момче е способно на такова нещо, не е дете вече, а истински мъж.
— Познаваш ли ги двамата? Видях те да разговаряш с тях.
— Срещнахме се веднъж.
— Срещнахте ли се? Той каза, че е от племето тонкава, а то е почти измряло и оцелелите индианци никога не се движат свободно, а водят заседнал живот в жалкия резерват в долината на Рио Гранде.
— Но Голямата мечка никога не е започвал да води заседнал живот, а е останал верен на традициите на своите прадеди. Скита се свободно из страната, също като вожда на апачите Винету. Мястото, което нарича «в къщи», не е известно никому. Говори често за «своите хора», но кои са и къде са, не съм могъл никога да разбера. И сега искаше да отиде при тях, но го спира отмъщението му към Корнъл.
— Говори ли ти за него?
— Да. Той няма да намери покой, докато не си отмъсти. За мен Корнъл е вече мъртъв човек.
— И аз смятам така — обади се Олд Файерхенд. — Добре познавам индианците и мога да кажа, че той понесе удара така спокойно не от страх.
— Тъй ли? — обърна се Дрол към великана. — И вие ли познавате индианците, щом трябва? Но съвсем нямате такъв вид, въпреки че сте цял голиат. Мисля, че мястото ви е в някой салон, а не в прерията.
— Олеле, Лельо! — засмя се Том. — Тук сбърка страхотно! Я се опитай да познаеш кой е този господин!
— Нямам такива намерения. Може би ще имаш добрината да ми кажеш веднага кой е той.
— Не, толкова лесно няма да ти се размине. Лельо, този човек е един от нашите най-прочути уестмани.
— Тъй, тъй! Значи не от прочутите, а от най-прочутите, а!
— Да.
— Според моето мнение от този сорт има само двама. — Той направи малка пауза, примижа с едното око, намигна с другото на Олд Файерхенд, изкиска се кратко, което прозвуча като едно «Хи-хи-хи-хи», изсвирено на кларинет, и продължи: — А това са именно Олд Шетърхенд (Поразяващата ръка. Б пр) и Олд Файерхенд. Тъй като познавам първия, щом трябва, то този господин не може да бъде никой друг освен Олд Файерхенд. Познах ли?
— Да, аз съм — кимна ловецът.
— Egad!? (ей богу. нима Б. пр.) — попита Дрол, отстъпи две крачки назад и го огледа още веднъж с отвореното си око. — Наистина ли сте вие?! Фигурата е същата, както я описват, но… може би се шегувате!
— Добре, а това шега ли е? — попита Олд Файерхенд, като хвана с десницата си Дрол за яката на палтото, вдигна го, завъртя го около себе си три пъти и го сложи върху един сандък.
Лицето на Дрол беше станало тъмночервено. Той едва си пое дъх и извика, изговаряйки с мъка думите:
— Zounds (за бога! Б. пр.) сър, да не би да ме мислите за махало на часовник или за ветропоказател? Да не би да съм създаден, за да кръжа около вас? Цяло щастие е, че спалният ми чувал е направен от здрава кожа, иначе щеше да се скъса и щяхте да ме запратите в реката! Но проверката си я биваше, сър, виждам, че наистина сте Олд Файерхенд. А и ща не ща, трябва да ви вярвам, иначе сте в състояние да демонстрирате на тези джентълмени още веднъж как Луната обикаля около Земята. Когато се е говорило за вас, винаги съм си мислил колко много бих се радвал да ви видя някога. Ето ръката ми и ако не искате да ме огорчите дълбоко, стиснете я здраво!
— Защо не? С удоволствие подавам ръката си на всеки смелчага, а още повече на човек като вас, представил ни се по такъв превъзходен начин.
— Представил ли съм се? Как така?
— Като застреляхте пантерата!
— Аха! Но то не беше някакъв подвиг, за който заслужава да се говори. Животното не се чувстваше добре във водата и аз просто му помогнах.
— Умно постъпихте! Пантерата не се бои от водата, тя е отличен плувец и можеше да стигне до брега без много усилия. Какво нещастие, ако беше успяла! Спасихте живота на много хора. Стискам ви ръката с намерението да се запознаем по-отблизо.
— Изрекохте желанието ми, сър. Предлагам да пийнем за нашето запознанство. Не съм дошъл на този параход, за да умра от жажда. Да вървим в салона.
Последваха поканата му. Когато господата напуснаха палубата, се появи негърът, на когото бяха забранили да гледа пантерата. Идваше от машинното отделение. Беше сменен от друг работник и сега си търсеше сенчесто място, за да може да подремне. Той влачеше бавно краката си и намусената му физиономия ясно показваше, че бе в лошо настроение. Това не убягна от погледа на Корнъл, той го извика и му направи знак да се приближи.
— Какво има, сър? — попита чернокожия, когато ги приближи. — Ако имате някакво желание, обърнете се към стюарда. Аз не се занимавам с пътниците.
— Знам, знам — отвърна Корнъл. — Исках само да те попи там дали нямаш желание да изпиеш с нас чаша бренди.