Винету не се виждаше наоколо, защото яздеше напред като разузнавач. Олд Файерхенд бе избрал пътя през гората и беше минал точно през онази поляна, където Олд Шетърхенд и спътниците му се бяха сблъскали с индианците юта. От дирите ловците разбраха, че на това място индианците са заловили бели, и бяха готови веднага да тръгнат по следите и да им помогнат, ако беше необходимо.
Те не подозираха, че индианците юта в този район са изровили бойната секира. Както Винету, така и Олд Файерхенд знаеха, че племето ще ги посрещне миролюбиво, и двамата бяха убедени, че благодарение на приятелските им отношения ще могат да се застъпят за пленените бели.
Не знаеха къде точно червенокожите са разположили лагера си, но местоположението на езерото им бе известно и понеже околността му беше великолепна за лагеруване, вярваха, че ще заварят юта край него. Въпреки очакванията за приятелско посрещане щеше да бъде съвсем в разрез с навиците на Запада да се появят пред червенокожите без предварително разузнаване и наблюдение. Ето защо Винету избърза напред — в ролята на съгледвач. Тъкмо групата беше достигнала мястото, където бреговете на потока се раздалечаваха, когато апачът се завърна. Яздеше в галоп и още отдалече им направи знак да спрат.
Това не беше добър признак и Олд Файерхенд го посрещна с думите:
— Моят брат иска да ни предупреди. Той видя ли воините на юта?
— Винету ги видя, видя и техния лагер.
— И апачът не биваше да им се покаже?
— Не, защото те са изровили томахока на войната. Винету го разбра по боите, с които бяха покрили лицата си, а също така и по големия им брой. Тъй като не се намираме в годишното време на голямото преследване на бизоните, нито във времето на големия лов, причината за събирането на толкова много воини може да бъде само изравянето на бойната секира.
— Колко са на брой?
— Винету нямаше възможност да ги преброи точно. Край езерото се намираха около триста души, но сигурно из вигвамите е имало и други.
— Край езерото ли? Толкова много? Какво ли е имало? Да не би да са подгонвали рибата към другия му край?
— Не. Когато хората гонят риба, се движат напред. Но юта стояха неподвижни и гледаха във водата. Винету мисли, че имаше състезание по плуване на живот или смърт.
— Имаш ли основание за подобно предположение?
— Да. Юта носят цветовете на войната и следователно гледат на белите, които са при тях, като на врагове. Пленниците е трябвало да бъдат убити. Но червените мъже не убиват бързо враговете си, а ги измъчват, докато умрат бавно. Често ги карат да се бият или състезават на живот или смърт с противник, който ги превъзхожда. Карат някой от пленниците да плува, за да удължат предсмъртния му страх.
— И аз мисля така. Отначало преброихме следите на четирима, а после и на още двама бели. Стават шест. Няма да накарат и шестимата да плуват, а за всеки ще изберат отделен начин да се бори за живота си. Трябва да побързаме да ги спасим, иначе са загубени.
Апачът отговори, усмихвайки се едва забележимо:
— Между бледоликите се намира един мъж, който няма да се остави да го убият току-така, нито себе си, нито някой от спътниците му.
— Кой е той?
— Олд Шетърхенд.
— Какво? — подскочи ловецът, — Олд Шетърхенд, с когото ти имаш намерение да се срещнеш горе при Сребърното езеро? Нима може да е вече тук?
— Олд Шетърхенд се появява точно както слънцето на небето.
— Видя ли го?
— Не.
— Е как можеш да твърдиш, че е тук?
— Винету го знае още от вчера.
— И не си ми казал?
— Мълчанието понякога е по-ценно от приказването. Ако Винету беше казал чия пушка е говорила вчера на поляната, вие нямаше да останете там, а щяхте да бързате напред.
— Говорила е пушката му? Откъде разбра?
— Когато претърсвахме околната гора и тревата на поляната, Винету откри едно дръвче с дупки от куршуми. Куршумите са от карабината «Хенри» на Олд Шетърхенд. Винету е сигурен. Моят приятел е искал да сплаши червените мъже и те сега наистина имат страх от карабината му.