Олд Файерхенд стигна до Винету и вече можеше да види кой е пред него и какво става. Проломът се разширяваше пред тях на неголямо разстояние и образуваше пространство, където можеха да се поберат около стотина конници. Водата течеше от лявата страна. И тук цареше полумрак, но все пак можеше да се различи отрядът на юта.
Петимата воини, съставящи челната група на отряда, бяха постъпили необмислено. Бяха спрели на това място, за да дочакат другарите си. Ако бяха продължили, четиримата бели, застанали в новото стеснение на каньона, щяха да бъдат принудени да ги заговорят и те биха могли да избягат обратно и да предупредят другите. Но тъй като бяха останали да дочакат следващия ги отряд и се бяха събрали с него, сега всички бяха обградени. Отвъд стоеше Олд Шетърхенд с карабината «Хенри» в ръцете си, а до него беше коленичил Хобъл Франк, за да могат Дейви и Джими да стрелят над главата му. Червенокожите не бяха изпълнили веднага заповедта на ловеца да хвърлят оръжията си, бяха дадени няколко изстрела. Петима от тях лежаха на земята. Останалите едва ли можеха да мислят за съпротива. И без това имаха достатъчно работа с усмиряването на конете си, подплашени от гръмотевичното ехо на изстрелите.
— Хвърлете оръжията си, иначе ще стрелям пак! — прозвуча отново гласът на Олд Шетърхенд.
А зад гърба на юта се разнесоха думите:
— Тук стоят Олд Файерхенд и Винету, вождът на апачите. Предайте се, ако искате да си спасите живота!
Никой от индианците нямаше смелост да вдигне пушката си срещу тях. Те гледаха напред и назад объркано и не знаеха какво да направят. Тогава Дрол се промъкна покрай Винету и Олд Файерхенд, стрелна се към вожда, насочи дулото на карабината си към гърдите му и извика:
— Хвърли пушката или натискам спусъка!
Големия вълк втренчи погледа си в дебелата, чудата и непозната фигура пред себе си, сякаш виждаше някакъв призрак. Пръстите на лявата му ръка се разтвориха и пушката му падна на земята.
— Томахока и ножа — също!
Големия вълк се подчини и на тази заповед. След това Дрол се метна на коня на вожда, завърза ръцете му зад гърба и отново скочи на земята. Вождът стоеше така, като че ли не разбираше какво става с него. Сякаш се намираше в полусън. Но неговото поведение подейства и на останалите. Те се примириха със съдбата си. Незабавно бяха разоръжени и вързани също като него. Сега преди всичко трябваше да се измъкнат от каньона. Щом и последният индианец беше вързан и всичките им оръжия събрани, те продължиха пътя си. Най-отпред яздеха ловците, следвани от червенокожите, а най-накрая се движеха рафтърите.
Винету и Олд Файерхенд яздеха с Олд Шетърхенд начело на групата. Двамата му бяха подали тихомълком ръце — единственият поздрав, който беше възможен засега. Непосредствено пред пленените индианци яздеха двама души, които бяха много по-близки, отколкото подозираха в момента: Леля Дрол и Хобъл Франк. И двамата яздеха мълчаливо. След известно време Дрол извади краката си от стремената и без да слиза от коня, се премести в седлото с лице към опашката му.
— Heavens! Това пък какво означава? — попита Франк. — Каква комедия разигравате, сър? Да не би по-рано да сте били клоун в някой цирк?
— Не, сър — отговори Дрол. — Сядам наопаки, за да не ни потръгне на всичките наопаки. Помислете само че зад нас яздят петдесет индианци! В такъв случай винаги може да се случи нещо непредвидено. А от тази позиция ще ги наблюдавам непрекъснато и тъй като револверът ми е подръка, мога да им дам някой урок, щом трябва.
— Хмм! Вярно казвате. Едва ли моят кон ще ми се разсърди, ако и аз се обърна наопаки.
Само след минута и той седеше с лице към опашката на коня си, за да може по-добре да наблюдава индианците. Сега вече нямаше как — тези две комични фигури започнаха често да се споглеждат, при което погледите им ставаха все по-приятелски. Очевидно двамата си бяха допаднали. Това продължи така още известно време, без да продумат нито дума, докато най-сетне Хобъл Франк не можа повече да изтрае и подхвана разговор:
— Не ми се сърдете, ако ви попитам за вашето име. Тъй както ви гледам да седите до мене, ми се струва, че съм ви виждал.
— Къде?
— Във въображението си.
— High day! Кой можеше да предположи, че си живея във въображението ви! А какви лихви са се събрали вече от наема, който не съм плащал? Как стои въпросът с напускането на тази квартира?
— Ще става изцяло по ваше желание. Но въображението вече си изпя песента, тъй като ви виждам лично пред себе си. Ако вие сте онзи, за когото ви смятам, тогава аз съм слушал много забавни неща за вас.