Винету беше видял добре — индианците юта бяха изчезнали горе в гората. Но не минаха през нея, а се спряха. Вождът нареди да свалят мъртъвците от конете, където ги бяха завързали. Приближи се до края на гората, погледна надолу към скалния процеп и каза:
— Сигурно са ни наблюдавали. Несъмнено долу стои някое бяло куче, което иска да види дали действително ще се отправим към нашия лагер.
— А какво друго можем да сторим? — попита един от по-низшите вождове.
— Нима мозъкът ти е колкото на прерийния чакал? — крясна му Големия вълк. — Трябва да отмъстим на тези жаби.
— Но нали сега са наши приятели и братя. Пушихме с тях лулата на мира.
— Кому принадлежеше лулата?
— На Олд Шетърхенд.
— Е, тогава клетвата важи само за него, но не и за нас. Защо излезе толкова глупав и не си послужи с моята лула! Сега разбираш ли?
— Големия вълк винаги има право — отвърна човекът, който бе напълно съгласен с остроумната изврътливост на своя вожд.
— Рано сутринта душите на бледоликите ще бъдат във Вечните ловни полета, за да ни слугуват по-късно там — продължи вождът.
— Искаш да ги нападнеш? За това сме твърде малобройни, а и не можем да се върнем през каньона, защото сигурно зорко го пазят.
— Тогава ще тръгнем по друг път и ще вземем с нас още толкова войни, колкото ще са ни нужни. Нима няма достатъчно червени мъже край Па-маф (Гора на водата. Б. а.)? А малко по-нагоре не пресича ли един път каньона, който бледоликите, изглежда, не познават? Мъртвите и техните коне ще останат тук заедно с двама пазачи. Останалите тръгват на север!
Това решение бе последвано. Гората наистина не беше широка, но ивицата й бе толкова дълга, че индианците препускаха покрай нея с часове, докато стигнаха до един наклон, който водеше полегато до напречната клисура. По нея Големия вълк и неговите хора достигнаха главния каньон, където се намираха белите. Наистина клисурата излизаше в главния каньон на едно място, намиращо се поне на три английски мили над лагера на Олд Шетърхенд и неговите приятели. Срещу клисурата в главния каньон излизаше друг страничен тесен каньон, но все пак той не бе толкова тесен, като Каньона на нощта, в който днес се бяха сблъскали индианците и белите. Големия вълк и неговите хора се отправиха сега точно към този каньон. Изглеждаше, че вождът познава пътя много добре, защото въпреки тъмнината той не се поколеба нито веднъж.
Споменатият страничен каньон се изкачваше стръмно нагоре, в него не течеше никакъв поток. Скоро червенокожите се добраха до скалната равнина, която бе дълбоко прорязана от многобройните разклонения на каньоните. Горе беше светло. Луната сияеше на небето. Продължиха в галоп през равнината и след около половин час теренът започна да се спуска полегато надолу във формата на широк прорез между скалните маси. Отляво и отдясно скалата образуваше стени, които ставаха все по-високи, колкото по-надолу слизаше отрядът на Големия вълк. Отпред се появиха гъстите корони на дърветата, а под тях горяха множество огньове. Там имаше гора, истинска гора всред тази каменна равнина, обгорена и изсушена от слънцето и брулена от ветрове. Тази гора съществуваше единствено благодарение на дълбоката падина сред скалите. Бурите преминаваха с рев над нея, без да могат да й нанесат щети, а дъждовната вода се задържаше на дъното на падината в едно езеро, което даваше влага на насъбраната почва и живот на дърветата. Това беше Па-маф, Гората на водата, мястото, където искаше да отиде Големия вълк.
Лунната светлина не му бе необходима, за да се ориентира, защото многобройните огньове се виждаха отдалеч. В лагера цареше оживление, и то оживление на военен лагер. Не се виждаше никаква колиба, никаква шатра. Многобройните воини, събрали се в този лагер, лежаха край огньовете върху одеялата си или просто на голата земя. Наоколо пасяха конете им. Това беше мястото, където се събираха отрядите на всички племена юта за големия военен поход.
. Когато Големия вълк се приближи до първия огън, спря коня си, скочи на земята, направи знак на хората си да го чакат, обърна се към един от седящите край огъня воини и попита за Нанап Неав. Тези две думи означават Стария вожд. Той беше сигурно върховният вожд на всички племена юта. Индианецът стана и отведе Големия вълк при езерото, където малко встрани от другите огньове гореше голям огън. Край него бяха насядали четирима индианци, украсили главите си с перата на орела. Един от тях непременно би привлякъл вниманието на всеки човек. Лицето му не беше изшарено с бои. То бе покрито с безброй дълбоки бръчки. Дълга снежнобяла коса покриваше плещите му. Този мъж беше най-малко на осемдесет години и въпреки това седеше тъй изправен, горд и властен, като че ли бе поне с тридесет години по-млад. Той изгледа новодошлия изпитателно, но без да каже нито дума, нито да го поздрави. И другите мълчаха. Големия вълк седна безмълвно и се загледа пред себе си. Така измина доста време. Най-сетне устата на стареца проговори: