Освен това Големия вълк забеляза, че слабият ветрец, който вееше тук, идваше откъм лагера на белите, а това беше благоприятно за юта.
Индианците се отправиха пеша по-нататък — оставаха им още три английски мили път. Отначало можеха да ходят бързо, но след като изминаха около половината от пътя, трябваше да се придвижват по-внимателна. По-нататък продължиха да вървят тихо — просто се промъкваха като змии: пристъпваха шестстотин човешки крака и въпреки това не се долавяше ни най-малък шум. Не се търкулваше ни едно камъче, не пропукваше ни едно клонче. Но ето че вождът, който вървеше първи, се спря. Бе съзрял огъня на един от постовете. Това стана тъкмо в момента, когато Олд Файерхенд обикаляше часовите. Вождът беше забелязал още през деня, че белите бяха поставили един такъв пост над лагера и друг — под лагера. Те трябваше да бъдат обезвредени най-напред.
Заповяда тихо на хората си да спрат и да чакат и извика при себе си само двама от тях. Като легнаха на земята, тримата продължиха да пълзят по-нататък. Скоро се приближиха до горния пост. Човекът тъкмо гледаше след Олд Файерхенд, който се отдалечаваше, и седеше с гръб към индианците. Изведнъж две ръце го стиснаха за гърлото, а четири други го хванаха здраво за ръцете и краката. Не можеше да си поеме дъх и изгуби съзнание, а когато се съвзе, ръцете и краката му бяха вързани и в устата му бе натъпкан парцал. До него седеше един индианец, опрял до гърдите му острието на ножа си.
Междувременно огънят беше изгаснал и вождът отново извика двама воини. Сега идваше ред на долния пост. Следователно трябваше да минат покрай лагера. Затова тримата прегазиха потока и запълзяха по другия му бряг, където нямаше никакви бели. Можеше да се предположи, че и този пост се намираше някъде приблизително на същото разстояние от лагера, както и първия и не беше трудно да се изчисли, колко път трябваше да изминат. Водната повърхност хвърляше сребристи отблясъци, а плясъкът на газещите във водата крака можеше да ги издаде. Затова червенокожите изминаха известно разстояние по отвъдния бряг на потока, после отново го прекосиха и запълзяха бавно напред на ръце и крака. Не мина много време и те забелязаха втория пост. Беше застанал на около шест крачки от тях с обърнато настрани лице. Още един миг, един скок, тихо, кратко ритане с крака и той също бе вързан. Двамата червенокожи останаха при него, а Големия вълк се върна сам обратно през потока, за да ръководи главното нападение.
Конете бяха разделени на две групи, които стояха между лагера и двата поста. Досега се бяха държали спокойно. Но ако индианците преминеха близо покрай тях, те сигурно щяха да станат подозрителни въпреки миризмата на салвията. Ето защо Големия вълк сметна, че ще е по-уместно, ако хората му минат също през потока. Това бе направено, като всякакъв шум беше майсторски избегнат. На отвъдния бряг всички легнаха на земята, за да изминат пълзешком разстоянието от стотина крачки, докато се намерят точно срещу лагера. Най-трудното в случая беше, че толкова много хора бяха принудени да се придвижват върху твърде ограничено пространство, и то съвсем безшумно. След като най-сетне, налягали един до друг, се озоваха срещу хората и животните, конете въпреки всичко показаха признаци на безпокойство. Трябваше да се действа бързо. .
— Напред! — прозвуча тихата заповед на Големия вълк. Рекичката бе бързо прегазена. Никой от белите не се беше събудил. Те спяха още първия си сън и лежаха така нагъсто, че връхлитащите ги триста индианци едва можеха да намерят пространство за действията си. По пет, по шест от тях се хвърляха върху един от белите, вдигаха го и още несъбудил се, го хвърляха към следващите ги индианци, за да сграбчат мигновено втория, третия, четвъртия… Всичко стана толкова светкавично, че спящите бели се намериха в ръцете на индианците, преди още да се бяха събудили окончателно. Юта работеха съвсем безшумно, противно на индианските обичаи, според които всяко нападение се придружава от бойни викове; едва когато белите започнаха да крещят, тогава и те нададоха пронизителния си вик, който се разнесе надалеч в нощта и стените на каньона го повториха многократно.
Създаде се невъобразим хаос от тела, ръце и крака, които не можеха да се различат добре в тъмнината. Само Олд Файерхенд, Олд Шетърхенд, Винету и неколцина други бяха успели да скочат навреме и да застанат с гръб към стената на каньона. Сега те се защитаваха с ножове и револвери срещу многократно превъзхождащия ги противник, който не можеше да си служи с оръжията, защото белите трябваше да бъдат заловени живи. Но червенокожите ги притиснаха от всички страни така, че най-сетне им беше невъзможно да движат ръцете си и да се защитават. Бяха повалени на земята и вързани като спътниците си. Тържествуващият рев на индианците възвести успешния завършек на нападението.