Големия вълк заповяда да запалят огън. Когато пламъците осветиха бойното поле, стана известно, че над двадесет червенокожи бяха ранени или може би убити.
— Тези кучета ще заплатят с десеторни мъки! — закани се вождът. — Ще смъкнем кожата от телата им на ивици. Всички ще умрат от страшна смърт. Съберете убитите, конете и оръжията на бледоликите! Трябва да се връщаме!
— Кой ще вземе омагьосаната пушка на Олд Шетърхенд? — попита някой. — Тя е опасна за всеки, който я докосне.
— Ще я оставим тук и ще я затрупаме с камъни, та никой от червените мъже да не може да я докосне с ръката си. Къде е тя?
Започнаха да търсят с главни наоколо, но карабината я нямаше. Беше изчезнала. Обърнаха се към Олд Шетърхенд. Когато преди малко се бе събудил и скочил в разгара на битката, някой бе изтръгнал карабината от ръката му и я беше захвърлил настрани. Но той отказа да каже на вожда каквото и да било. Воините на ямпа-юта я бяха видели през деня в ръцете му и не можеха да си обяснят изчезването й. Големия вълк почувства някакъв злокобен страх и бързо заповяда:
— Вържете пленниците на конете им и да се махаме оттука! Зли духове са отнесли омагьосаната пушка. Не бива да стоим тук и да чакаме да ни повалят куршумите й.
Тази заповед бе последвана мигновено и когато суеверните червенокожи тръгнаха обратно, от началото на нападението не беше изминало повече от час…
Големия вълк не можеше да знае, че Олд Файерхенд бе поставил трети пост — в Найт Каньон. Това беше Дрол, който трябваше да бъде сменен едва след два часа. Хобъл Франк се бе присъединил към него доброволно, за да си приказват за родните места. Седяха обгърнати от най-дълбока тъмнина, разговаряха шепнешком и от време на време се ослушваха към каньона.
Внезапно откъм входа на каньона дочуха подозрителен шум.
— Слушай! — прошепна Франк на братовчеда си. — Чу ли нещо?
— Да, чух — потвърди Дрол също така тихо. — Какво ли беше?
— Сигурно са станали някои от нашите хора.
— Не, не може да бъде. Трябва да са много повече на брой. Този шум е поне от двеста…
Дрол млъкна изплашен, защото в този момент нападнатите им другари се бяха събудили и се разнесоха викове.
— Гръм и мълнии! Бият се! — скочи Хобъл Франк. — Струва ми се, че сме нападнати!
— Да, нападнати сме! — съгласи се Дрол. — Сигурно са червенокожите мошеници, щом трябва!
В този миг проехтя и пронизителният боен вик на индианците.
— Боже помози! Наистина са те! — извика Франк. — Напред към тях! Тръгвай бързо с мене!
Той хвана Дрол за ръката и го задърпа. Но известният с хитростта си ловец го задържа:
— Стой тук! Не бързай! Щом индианците са започнали нощно нападение, те са толкова много, че човек трябва да е извънредно предпазлив. Нека разберем най-напред как стоят нещата. След това ще знаем по-добре какво да направим. Да легнем на земята и да се промъкнем напред!
Те запълзяха внимателно към мястото, откъдето започваше главният каньон. Въпреки тъмнината можаха да разберат, че спътниците им са загубени. Численото превъзходство на червенокожите бе твърде голямо. Вляво от тях се беше завързала схватка. Чуваха се изстрелите на Файерхенд, Шетърхенд и Винету, но не задълго, след което от стотици гърла отекна победният вик на юта. Точно срещу изхода на Найт Каньон пространството беше свободно.
— Бързо след мен през протока! — прошепна Дрол на братовчеда си. Той запълзя по земята колкото се може по-бързо и предпазливо. Франк го последва. Изведнъж ръката му почувствува твърд продълговат предмет: пушка. По формата й той я позна. Карабината «Хенри»! — мина му през ума. Взе я със себе си.
На двамата се удаде да се доберат до потока и да го преминат. На другия бряг Дрол хвана Хобъл Франк за ръката и го поведе след себе си в южна посока — надолу по каньона. Успяха да се измъкнат, защото наоколо беше тъмно и стъпките им се заглушаваха от виковете на индианците. Но скоро пространството между скалите и потока стана толкова тясно, че Дрол посъветва:
— По-добре е да се прехвърлим отново на другия бряг. Там сигурно мястото ще е по-широко.
Отново прегазиха потока. За щастие се озоваха доста по-надолу от мястото, където беше стоял постът. Затичаха се по-нататък. Понякога се блъскаха в скалите или се спъваха в някой камък, докато вече гласовете на индианците не можеха да се чуват. Тогава Хобъл Франк хвана приятеля си за ръката и каза с упрек в гласа: