— Е, спри се най-сетне, проклетнико! Защо всъщност побягна, та повлече и мен да избягам тъй позорно? В теб няма ли някакво чувство за чест?
— Чувство за чест ли? — попита Дрол, който едва си поемаше дъх от тичането. — Сигурно имам у себе си нещо такова, но ако някой иска да запази честта у себе си, трябва най-напред да опита да се спаси. Ето защо побягнах.
— Но това всъщност не е позволено!
— Така ли? А защо да не е позволено?
— Защото наш дълг е да спасим приятелите си.
— Аха! А по какъв начин щеше да ги спасиш?
— Щяхме да се нахвърлим върху червенокожите и да ги направим на пух и прах.
— На пух и прах! — изсмя се Дрол. — Нямаше да постигнем нищо, само щяха и нас да спипат.
— Да ни спипат? Да не би да искаш да кажеш, че нашите спътници са само пленени, а не застреляни, намушкани или пребити?
— Не, не са ги убили. Сигурно е. Ти чу ли изстрелите?
— Да.
— А кой стреля? Да не би да са стреляли индианците?
— Не. Изстрелите, които чух, бяха от револвери.
— Видя ли? Индианците изобщо не използваха пушките си. Искали са да заловят белите живи, за да могат после да ги измъчват. Затова избягах. Сега ние двамата се спасихме и ще можем да направим за нашите хора много повече, отколкото, ако ни бяха заловили и нас.
— Прав си, братовчеде. Грамаден камък ми падна от сърцето. Нали ме разбираш. Нима може някой някога да Каже за Хобъл Франк, че си е плюл на петите, когато животът на приятелите му е бил в опасност? Не и не! По-скоро бих се хвърлил в най-опасните места на полесражението. Още съм много развълнуван.
— И аз се изплаших. Но въпреки това не се шашнах. Нека изчакаме спокойно събитията!
— Лесно е да се каже. Какви ли индианци ни нападнаха?
— Юта, разбира се, Големия вълк не се е върнал в лагера си, а понеже е знаел, че наблизо се намират и други юта, ги е довел по някакъв друг път. Тъй като не знаем в каква посока ще се отправят сега, не бива да оставаме по-дълго тук. Трябва да се махнем и да потърсим място, където бихме могли да се скрием.
— А после?
— После ли? Е, ще почакаме да се съмне. След това ще разгледаме следите и ще вървим по тях след индианците, докато видим какво можем да сторим за нашите приятели. Ела!
Дрол хвана Франк за ръката, при което дланта му се допря до карабината.
— Какво? — попита той. — Ти две пушки ли имаш?
— Да. Когато пълзяхме към потока, намерих карабината «Хенри» на Олд Шетърхенд.
— Много хубаво, великолепно! Може да ни помогне много. Но умееш ли да стреляш с нея?
— Ха, разбира се! Ние сме толкова добри приятели с Олд Шетърхенд, че познавам пушката му много добре. Тежко на индианците, тежко на целия Див запад, ако от главите на приятелите ни падне едно-единствено косъмче! Иначе съм добър човек, душа човек съм, така да се каже, но ядосат ли ме, мога да направя целия свят на пух и прах. — Той вдигна юмрук и го размаха заплашително назад.
Двамата продължиха пътя си на юг, като потокът остана от дясната им страна, а скалите от лявата. Вървяха около един час, докато каньонът направи завой на запад. На това място отдясно се появи луната на небето; те можеха да я видят само защото откъм тази страна започваше друг страничен каньон. Дрол се спря и каза:
— Стой! Тук трябва да помислим накъде да се отправим — наляво или надясно.
— Няма защо да се колебаем — каза Франк, — ще навлезем в страничния каньон, защото може да се предположи, че червенокожите ще останат в главния. Ако се скрием в страничния каньон, те ще минат покрай нас и тогава рано сутринта ще можем да тръгнем по петите им. Не си ли на същото мнение?
— Хмм. Тази идея не е лоша, още повече че луната е застанала точно над страничния каньон и ще ни осветява пътя.
— Да, луната ми влива утеха в сърцето. Да последваме сладката й светлина! Може би меките й лъчи ще ни отведат до някое място, където ще можем да се скрием добре — а това сега е най-важното.
Те прескочиха потока и навлязоха в страничния каньон, където сега не течеше вода, но си личеше, че в друго годишно време цялото дъно на тесния пролом се Превръщаше във водно корито. Двамата се движеха точно на запад. Бяха вървели около половин час в тази посока, когато изведнъж спряха. Скалите от дясната им страна изведнъж изчезнаха, защото образуваха остър ъгъл с една скална стена, която идваше от север. Но пред тях не се простираше открита равнина, а гора, истинска гора, каквато никой не можеше да очаква да види тук, освен ако не познаваше местността. Храсти имаше само тук-там, затова пък короните на дърветата бяха толкова гъсти, че лунната светлина успяваше да ги пробие на много малко места. Това беше Гората на водата, където обединените юта бяха установили лагера си.