Без нито една пукнатина? Не! Точно срещу ездачите, откъм десния бряг на реката се виждаше в стената доста тесен пролом, от който се изливаха водите на буен поток. Винету посочи натам и каза:
— Трябва да тръгнем срещу течението на потока. Ще ни изведе в Долината на елените.
— Но как ще преминем отсреща? — попита Патерсън, като мислеше за дъщеря си. — Реката не е буйна, но изглежда дълбока.
— Малко по-нагоре от устието на потока има брод, който е толкова плитък, че в това годишно време водите му няма да достигнат носилката. Нека моите братя ме последват!
Подкараха конете през тревната площ към брода. Той беше разположен така, че след като достигнеха отсрещния бряг, трябваше да прегазят и потока, за да се озоват на десния му бряг, който бе по-широк, а с това и по-удобен за изкачване от левия. Винету вкара коня си във водата и останалите го последваха. Вече близко до отсрещния бряг той спря внезапно коня и извика полугласно:
— Уф! По другия бряг са минавали конници. Той посочи по протежението на брега. Олд Файерхенд и Олд Шетърхенд подкараха конете си още няколко метра напред и също видяха следата. Тя беше широка и явно оставена от много ездачи. Тревата още не бе успяла да се изправи съвсем. Тримата излязоха на брега, скочиха на земята и разгледаха отпечатъците.
— Били са бледолики — заяви Винету.
— Да — съгласи се Олд Шетърхенд. — Индианците биха яздили един след друг и нямаше да оставят толкова широка и забележима диря. Мисля, че са били около двадесет души.
— Хмм — промърмори Олд Файерхенд, — струва ми се, че мога да отгатна, кои са хората пред нас: Червения Корнъл с бандата си.
— Хмм — обади се и Олд Шетърхенд, — не е изключено. Според изчисленията ми тези негодници може да са вече тук. А това би съвпаднало и с чутото от Кнокс и Хилтън. Но накъде са се отправили? Ето там надясно са завили, значи не са продължили по Гранд Ривър, а са тръгнали нагоре по потока към Долината на елените. Отиват право в ръцете на индианците юта. Сами са си подготвили тази участ. Нищо не можем да променим.
— Охо! — извика Олд Файерхенд. Тогава ще изгубим плана, скицата, която Корнъл е откраднал. Ако не намерим тази скица, може би никога няма да научим къде се намират съкровищата на Сребърното езеро.
— Да, но помисли каква преднина имат трамповете! И недей да забравяш, че и аз знам нещо за съкровището!
Олд Файерхенд се наведе, за да разгледа тревата още веднъж, след което каза разочаровано:
— Били са тук преди пет часа. Ще попаднат в ръцете на червенокожите още преди да сме изминали и половината път. Но какво ли става с вестоносците; които ямпа-юта се канеха да изпратят в долината? Те са тръгнали сигурно преди нас, обаче не видяхме никакви следи от тях.
— Тези хора навярно не яздят коне, а тичат — обясни Винету. Пътят е много по-къс пеша, защото мокасинът може да мине през такива места, където ездачът би си счупил врата. Нека моите братя не мислят повече за Корнъл, а за това, че трябва да заличим тези следи.
— Защо пък ще ги заличаваме?
— Знаем, че ямпа-юта ще ни последват. Трябва да ги накараме да помислят, че следата на Корнъл, която тук наблизо завива към Долината на елените, е нашата следа. Тогава те ще я последват, без да предположат, че сме им се измъкнали встрани. Ето защо не бива да забележат, че преди нас други конници са яздили по долината на реката. Нека моите бели братя заличат следата, докъдето се вижда оттук. Когато пристигнат юта, тревата ще бъде изправена, а само там, където сме минали ние, ще бъде изпотъпкана.
Този план беше отличен. Ловците се върнаха по следите на Корнъл на едно разстояние от около стотина метра, поръсиха тревата с вода и я изправиха, като тръгнаха бавно назад, влачейки след себе си одеялата. Останалото трябваше да свърши слънцето. Който минеше по-късно оттук, щеше да си помисли, че следите, завиващи в коритото на потока, са само следите от Олд Файерхенд и неговите спътници.
Пленените индианци наблюдаваха всичко мълчаливо. Изобщо откакто бяха тръгнали, никой от тях не беше обелил дума. Това, което виждаха сега, им се стори подозрително. Започнаха да схващат, че коварните им намерения са разкрити, и наведоха глави.
Тръгнаха по широката следа, оставена от Корнъл и неговите хора. Коритото на потока се изкачваше постепенно нагоре, лъкатушейки непрекъснато. Клисурата ставаше нагоре все по-широка и скоро се появиха храсти и дървета. Най-сетне тя се разклони в няколко странични проломи, откъдето се стичаха малки вадички, подхранващи потока, който извираше някъде наблизо. Винету тръгна нагоре по най-пълноводния от тези потоци, чиито пролом бе доста широк на около Четвърт час път, а после внезапно образуваше тясна скална цепнатина, зад която потокът продължаваше да тече през зелена поляна. След като ездачите преминаха през тясната цепнатина, Винету спря и каза: